— Ще се намерят и такива, предполагам.
— О, нима не разбирате? Сега науката ще е на наша страна. Това ще промени всичко. Всички ние притежаваме това чудо-съзнание, което е уникално за човека. Но усещам, че не ме харесвате особено.
— Не че не ви харесвам, но има една стара поговорка: „Никога не вярвай на човек, прочел само една книга“.
— Една книга е напълно достатъчна, ако е правилната книга.
— Това е проблемът, нали? Всеки си мисли, че неговата книга е правилната. А питали ли сте се какво ще правите, ако се окаже, че грешите?
— Какво имате предвид?
— Ами ако вълновата функция не колапсира до деветия месец? Или дори при магическия миг на раждането? Ще си промените ли мнението?
— Това няма да се случи.
— Звучите сигурен.
— Сигурен съм.
— Може би — отвърнах. — Може и да сте прав. Но предполагам, че скоро ще разберем.
Втора част
„Всички велики истини
започват като богохулство.“
Джордж Бърнард Шоу
Глава 16
Когато бях момче, баща ми обичаше да прави две неща. Да плава и да пие. Той срещнал майка ми в колежа, когато и двамата били първокурсници и бедни като църковни мишки. Тя учела химия, а той — икономика. Историята на тяхната среща беше като семейно предание.
— Генетиката е в основата на икономиката — казал й той, когато най-сетне благоволила да говори с него в парка пред университетската библиотека.
Бил забелязал двойната спирала на корицата на книгата, която носела.
По-късно тя все говореше как й предложил брак през последната им година в колежа: разходка по плажа, а в далечината — закотвена в залива бяла платноходка като наближил сушата кит. Гледали я цял час, после баща ми казал: „Един ден и аз ще имам такава“. Със същия успех е можел да заяви, че един ден ще стане президент. Или астронавт.
Докато мама сменяла науките, баща ми се дипломирал и започнал работа в най-голямата фирма, която била склонна да го наеме. Светът бил машина, която поглъщала работни часове и плюела пари. Той бил добър в работата си и скоро се появили коли, къща и бебе, а после и още едно — след време мама често говореше за тези години, както историците говорят за отминала златна ера. Не съвсем вярно в подробностите, но истина като цяло. Защото нито една златна ера не е напълно златна. Но за мама реалността винаги е била абстрактно изкуство — цветни шарки на платно, сбор от мазки с четката.
А може и наистина да е било така: да е била достатъчно златна.
Бях на седем, когато той за първи път ме взе на плаване в залива. Яхтата на татко беше 11-метрова „Каталина“. „Регата Мари“, средно голям круизър със 120 квадратни метра платна.
Дотогава татко беше спечелил милиони за работодателя си и получаваше бонуси, повишения, стана съдружник. Не разбирах нищичко от тези неща. Разбирах само, че татко е добър в това, което прави. Някак специален. Надарен.
Седем дни „Регата Мари“ беше целият ни свят, докато се носеше покрай скалистия бряг, а на нея — само ние двамата. Вятърът духаше от юг и яхтата летеше по вълните, платната плющяха като молитвени знаменца. При това първо пътуване не губехме брега от поглед. Нощем вадехме биноклите и гледахме проблясващите в мрака градски светлини.
На следващия ден татко крещеше от радост под пръските, а аз седях, закопчан с колани, докато носът пореше и разбиваше на ситни капчици вълните, донесени от насрещния вятър. Подгизнал до кости, татко стискаше здраво руля и се подпираше с крак на стената на кокпита, когато яхтата се накланяше настрани. Ядохме супа, сготвена в закрепени съдове, а от време на време солената вода обливаше илюминаторите. Здраво вързан с коланите, аз гледах баща си в стихията му.
Дотогава той пиеше почти всеки ден, но водата го поддържаше трезвен. Никога не пиеше, преди да излезе с яхтата, ако на нея имаше пътници.
Твърде опасно е казваше.
Защото дори той разбираше, че с морето шега не бива.
След това лятно плаване тръгнах на училище и татко започна да излиза с яхтата сам, като всеки път се отдалечаваше все повече. При първото му солово пътуване в открито море аз видях списъка му със задачи, надраскан в голям жълт бележник.
• Провери въжетата.
• Купи нови фалове.
• Провери корпуса за гниене.
• Отплавай на 6 септември.
• Не умирай.
По-късно, когато станах на дванайсет, отново започнах да проверявам списъците му, като търсех последната точка, но тя винаги липсваше. Явно по някое време беше изпаднала от списъка.