След като стоварихме багажа в стаите, тръгнахме към фоайето, въоръжени само с брошурите. Огледах картата за най-жизненоважната информация и посочих.
— Натам сме.
След три минути и две спирки за упътване открихме конферентния център, който беше много изискан и вече изпълнен с всякакви слушатели. Най-различни сирена се бореха за пространство с браунита на тясната маса до стената. Грабнахме безплатните напитки и тогава, тъй като вече нямаше как да го отложим, тръгнахме към лекциите.
Първата беше за квантовата динамика на кристалите. Лекторът говореше сладкодумно за кристалната субструктура на въглерода. Говореше ли, говореше. Погледнах към Машината.
— Следващата е интересна — рече той. И така си беше. Скрита филогенетична субструктура сред застрашени земноводни видове.
Тази лекция беше със слайдове и доста по-добра. Гледахме как изследователката сочи по екрана с дълга показалка. Говореше бързо със съвършената, лишена от акцент реч на новинарите от Средния запад и хората от Охайо: „Беше проведен молекулярен анализ на екземпляри от широк спектър застрашени хабитати“.
По едно време на екрана се появи жаба и Машината като че ли подскочи до мен, а лишеният от акцент глас каза: „Присъствието на скрити, неизвестни видове сред популациите на дървесните жаби подчертава нуждата от тяхното опазване“.
Презентацията продължи — серия от графики и диаграми, един вид дървесни жаби живееше скрит сред друг вид. Започнах да се разсейвам.
Ръкопляскането отбеляза края на сесията, ние станахме и се измъкнахме от залата с останалите.
По-късно същата нощ имахме организирана от началството вечеря. Адрес и две имена: Кен Брайтън и Гершон Боаз.
Те вече ни чакаха в ресторанта — място, наречено „Зоко Чопхаус“. Там се сервираха толкова изискани вечери, че в салатата нямаше маруля. Така се познава колко сериозно е положението.
И двамата бяха високи, с костюми и вратовръзки. Брайтън беше по-едър, с широки рамене, които изискваха костюми по поръчка. Не можах да определя възрастта му. Можеше да е на четирийсет, но нещо в очите му ме караше да подозирам, че е по-стар. Имаше златисторуса, късо подстригана коса. Другият, Боаз, беше висок, колкото него, но не така масивен. Косата му бе малко по-дълга и сребристобяла, макар че на лицето му нямаше и една бръчка. Те представляваха впечатляваща двойка и докато прекосяваха залата, хората ги проследяваха с поглед. В някой друг живот можеха да са модели, стига моделите да приличаха на адвокати, и то на ужасяващи адвокати.
Управителката ни настани на маса в дъното. Предполагах, че има някаква предварителна договорка с шефовете у дома, а вечерята е вид жест на професионална любезност. Но сега, когато ги видях, вече не бях толкова сигурен.
— Трябва да се срещнете с двама души — гласеше съобщението на Джереми на гласовата поща заедно с имената им и часа на срещата.
Останалото тънеше в мистерия. Сега вече съжалявах, че не бях поразпитал. Тази вечеря беше последното място, на което исках да бъда.
— Господа — започна Брайтън с представянето. Стиснахме си ръцете. — Благодаря ви, че се присъединихте към нас.
— Наричайте ме Ерик — отвърнах аз.
С Машината се настанихме срещу тях на масата и когато сервитьорката дойде след миг с кошничка топли питки, Брайтън попита от името на всички:
— Кое е най-хубавото ви червено вино?
— Имаме прекрасно „Шато Лафит Ротшилд“ от 1989-а — каза тя.
— Една бутилка, ако обичате.
— Аз искам само кока-кола — обадих се аз.
— Моля ви, само една чашка. Не се опитвате да откажете алкохола, нали?
Усмивката му стана още по-широка. Това ме сепна за миг, преди да осъзная, че се шегува.
— Не — излъгах. — Но…
— Е, тогава всичко е наред.
И за него беше. Въпросът за Брайтън приключи, след като отпрати сервитьорката с усмивка и кимване — явно толкова беше свикнал да се налага, че това се бе превърнало в негова втора природа.
Не се изненадах от факта, че той поведе разговора, и то с отработена лекота. Златен език, в комплект към златната коса. Говореше за вино, докато преглеждаше менюто. Боаз, от своя страна, мълчеше.