— Да постигна? — попитах аз.
— Да — намеси се среброкосият Боаз и се наведе напред. Гласът му беше напрегнат, а онова странно изражение се завърна. — Какво се опитвахте да докажете?
Тогава най-сетне загрях — изражението му беше гневно.
Оставих вилицата си на масата.
— Просто любопитство, нищо повече.
— Любопитство към един проведен преди десетилетия експеримент? Не може да е само това.
— Какво по-точно имате предвид? — попитах с известен хлад в гласа.
Боаз отвори уста да отвърне, но Брайтън го накара да замълчи с леко потрепване на ръката — почти недоловим жест, но достатъчен. Устата на Боаз се захлопна, Брайтън отдели миг да събере мислите си и заговори:
— Извинете приятеля ми. Понякога настоява прекалено. Не може да се спре. Без съмнение един ден това ще му изиграе лоша шега. — Облегна се назад в стола и хвърли салфетката си на масата. — Вие сте ерудиран човек, Ерик, но се чудя дали сте запознат с класиците?
— Чел съм каквото трябва.
Помълча за миг, преди да продължи:
— Човешкото разбиране на света започва със суеверията. После се появяват великите мислители — Платон, Аристотел, Галилей, Да Винчи, Нютон — всеки от тях е дал своя принос, за да излезем от мрака, всеки е добавил по един слой към обвивката. И в резултат на тази нова вълна от рационалност всички стари суеверия отпаднали. Тогава се появили Кантор и Поанкаре, математиката и физиката навлезли в нова златна ера. Докато не започнали да се появяват пукнатини.
Той пак се облегна назад и заговори по-тихо:
— Онова, което Гводел е сторил с математиката, Хайзенберг направил с физиката. Непълнота. Неопределеност. Дори материята е неопределена. Нашите нови вярвания се срутват като кули. А след това се появявате вие — рече той. — И възкресявате едно древно вярване.
— И кое е то?
— За душата.
В този миг най-сетне проумях другата половина на това странно уравнение. Причината да седим в този ресторант. Тази среща беше заради Робинс.
Усмивката на Брайтън помръкна.
— Кажете ми, харесва ли ви работата за „Хенсън“?
— Да, харесва ми — отвърнах.
— Доста далече е от Индианаполис.
Тук ме хвана неподготвен.
— Моля? — Вече не бях сигурен за какво точно става дума в този разговор. Усещах плаващите пясъци под краката си.
— Доста далече е от работата ви в QSR. Не смятате ли, че експериментът с двата процепа е само разсейване от истинската ви работа?
— Откъде знаете за работата ми в QSR?
— Както казах, имаме си хора в бранша.
Втренчих се в него.
— Казахте и че сте дилетант.
— Е, въпрос на изразяване.
Погледнах Машината. Между веждите му се беше вдълбала бръчка. Той също усещаше, че нещо не е наред.
— Явно съм в неизгодно положение — казах аз и погледнах първо единия, после другия. — Току-що осъзнах, че след толкова приказки така и не споменахте с какво всъщност се занимавате.
И точно в това се криеше голямото майсторство на един златен език. Да говориш цял час, без да разкриеш нищо. Да говориш, без да създаваш впечатлението, че думите ти, стотиците думи, са просто празен въздух.
Брайтън, изглежда, се развесели от директния ми подход.
— Ние сме холдингова компания — каза той. — Много малка и специализирана. Инвестиции и проучвания. Купуваме и продаваме. Освен това участват и частни фондове. Не се разпростираме и се ослушваме добре.
— Как се запознахте с Джереми?
— С кого?
— Джереми. Нашият мениджър, който уреди тази вечеря.
— О, имате предвид господин Бонър. Не го познаваме. Или поне не лично. Разбира се, не се приема добре, когато някой опитва да се свърже с най-успешния служител на друга фирма, но това не е непреодолима пречка. Когато се наложи, ние можем да бъдем много убедителни и направо не е за вярване как един телефонен разговор от подходящия човек улеснява нещата.
— Да, не е за вярване.
Брайтън отпи от виното си.
— Та обаждането беше до вашия работодател — бяхме му представени от трета страна и ето ни тук. Наслаждаваме се на възможността да ви поздравим за успеха. И да ви предложим известно окуражаване.
— Окуражаване ли? — не можах да скрия смайването си.