Те не се държаха особено окуражаващо.
— Да потърсите друга работа.
От устата на друг щеше да прозвучи като заплаха. Или ако не седяхме в пълен ресторант, ако покрай нас не сновяха усмихнати сервитьори и не звучеше тиха, приятна музика. Или пък щеше да е заплаха, ако й позволях да се превърне в такава.
— Харесвам си работата.
Усмивките около масата помръкнаха. Брайтън се втренчи в мен.
— Виждам, че е така. Твърдо съм убеден, че всеки си има място. И вие сте на вашето, това е очевидно.
— Защо поискахте тази среща?
— Както ви казах — за да ви поздравим. — Той остави салфетката в чинията си и даде знак на сервитьорката. После ме погледна. — През 1919 г. един англичанин бил назначен за професор в Пекин и единствената му възможност да изучава кръвоносната система на човека била да работи с трупове. Полицията по онова време произвеждала безброй трупове, обикновено след обесване или обезглавяване, и те можело да бъдат закупени. Когато анатомът се оплакал, че шиите на мъртъвците са твърде разкъсани, властите му изпратили следващата партида престъпници още живи — плачещи и със закачулени глави. За да ги убие, както сметне за добре. Искате ли да знаете какво направил той?
Кимнах, като едва помръднах брадичка.
— Професорът ги върнал. Според мен не е бил достатъчно отдаден на работата си. — Една усмивка се отлющи от зъбите му. — А вие колко сте отдаден?
Гледах мъжа, седнал пред мен. Костюм за пет хиляди. Хищна усмивка. Не бях сигурен каква игра играе, но знаех, че не съм му в категорията. Плъзнах стола си назад и се изправих.
— Благодаря за вечерята, господа.
Машината ме последва.
— Ние благодарим, Ерик — откликна Брайтън. — За нас беше удоволствие. — Той също стана и ми подаде ръка. Стиснах я, а той захлупи моята с другата си длан и я задържа. — Само още един въпрос. Експериментът на Робинс е след няколко дни, според вас какво ще се случи?
— Не бих рискувал с догадки, има два варианта — отвърнах аз.
— Нима смятате, че вариантите са само два?
— А не са ли? Той или ще открие колапс на вълновата функция, или не.
Усетих как ръцете му засилват натиска си.
— Според мен, господин Аргус, вие отключихте серия от събития, които все още не можете да разберете.
Изражението му се промени и за миг той сякаш се поколеба дали да продължи. После ръцете му се отпуснаха.
— Но предполагам, че всички скоро ще разберем.
— Резултатът, така или иначе, не ме засяга. — Издърпах ръката си. — Аз нямам нищо общо с това.
— Опасявам се, че вече имате много общо.
В този миг сервитьорката се появи със сметката. Брайтън й направи знак, тя я остави на масата и си тръгна, а той седна на мястото си и рече:
— Всички имаме нещо общо с това. И онзи, който твърди противното, лъже. — Отвори сметката и я подписа с няколко резки движения. — Всяко острие си има гледна точка.
Глава 17
На следващия ден с Машината пропуснахме следобедните лекции и тръгнахме рано за летището. Почти не разговаряхме в таксито дотам.
Щом минахме през проверката и наближихме нашия изход, видях познато лице на един от телевизорите, които висяха от тавана. Робинс. Беше въодушевен и размахваше ръце, докато говореше. Приличаше на политик, който излага опорните точки на предизборната си платформа.
Забавих крачка, когато минавах покрай телевизора, и хванах част от монолога му. Нещо за деонтологичната етика и нищетата. Думите бяха лишени от контекст, а без контекст се лишаваха и от значение, но пък екзалтираното му изражение беше красноречиво. Пауза за усмивка, после отново плавният глас: „Експериментът утре ще докаже това“.
На екрана се появи друга физиономия, задължителният опонент, не по-малко искрено лице, под което течаха титли от „Харвард“.
— Той преувеличава — каза опонентът. — Науката не подкрепя тази интерпретация.
Десетки хора гледаха телевизора от местата си в чакалнята. Други играеха на телефоните си. Трети спяха. Летището беше полупразно в средата на деня, в средата на седмицата, в средата на живота.
Мислех за онова, което Джереми беше казал. Но какво означават тези резултати? Означават точно какаото си мислиш, че означават.
И именно затова бяха толкова опасни.
Помислих си за всичкото уиски на света.
И продължих да вървя.
През нощта, когато се върнах в моя мотел, се обадих в дома на Машината. В противен случай щях да пия. А не исках да пия. Защото знаех, че ако отново започна да пия, дори една-единствена глътка, няма да спра. Никога.