Той вдигна на петото позвъняване. Далечен глас.
— Какво ще се случи утре? — попитах го аз.
Настъпи дълга пауза. Толкова дълга, че се зачудих дали ме е чул.
— Не съм сигурен — отвърна той с дрезгав и изморен глас. Глас, на човек, който не спи добре. — Онтогенезата е кратко повторение на филогенезата.
— И какво искаш да кажеш?
— На ранните етапи от развитието на зародиша имаме хриле, опашка, белези на цялото животинско царство. Всичко е там, като малка машина на времето, започва с попова лъжичка и продължава нагоре. С развитието на зародиша се издигаме по филогенетичното дърво и най-новите характеристики, онова, което ни прави хора, се проявяват последни.
— Как това ще се отрази на експеримента?
— Онова, което Робинс търси, се открива единствено при хората, затова ми се струва, че греши и колапсът на вълновата функция ще се случи късно. Много късно.
— Значи това е механизмът според теб?
— Ерик, нямам никаква представа какъв е механизмът.
Денят на експеримента настъпи и ние отидохме на работа, все едно нищо особено не се случваше. Чакахме някакво прессъобщение — нещо по телевизията или радиото. Някакви новини.
Първият знак, че нещо не е наред, дойде под формата на тишина.
Тишина от страна на групата на Робинс. Тишина в медиите. Никакви пресконференции. Никакви телевизионни интервюта.
Просто тишина.
Сатвик се присъедини към нас в лабораторията, но когато започнахме да го разпитваме, нямаше какво да ни каже. Помогнал им с оборудването, но не присъствал на експеримента.
— Как така не си присъствал? — попита Машината.
— Не ми позволиха да гледам — каза Сатвик. — Държаха ме настрани.
Мина ден, после два. И трети.
Накрая групата на Робинсън излезе с кратко изявление, което наричаше резултатите от експеримента неубедителни. Робинс се появи по телевизията след няколко дни и каза безцеремонно, че в механизма на експеримента имало недостатък.
Сатвик се смръщи.
— Недостатък ли? Какъв недостатък?
Седяхме в неговия кабинет и гледахме новините по интернет — Джереми ни беше изпратил линка. Имейлът му започваше с думите: „Сигурно ще искаш да видиш това“.
— Кутията беше съвършена — прошепна Сатвик. — Ако е имало проблем, трябваше да ме помолят за помощ.
Натиснах бутона PLAY. На видеото Робинс стоеше зад някаква катедра, обграден от микрофони. Линкът беше към пресконференция.
— Самият експеримент е несъвършен — каза Робинс. Беше изтупан със спретнат костюм, светкавиците на апаратите озаряваха синия екран зад него. Той изглеждаше уверен и говореше премерено. — Процедурите, необходими за тестването на бременни жени, правят точната оценка невъзможна. Не бяхме в състояние да получим смислени резултати.
Той даде думата на репортерите за въпроси и те задаваха въпроси, но получаваха все едни и същи отговори:
— Експериментът има недостатъци.
— Механизмът се провали.
— Няма смислени резултати.
Аз затворих линка.
— Няма никакъв недостатък — рече Сатвик. — Той не е получил желания резултат.
— Да — обади се Машината. — Мисля, че си прав. Той лъже.
Но истината, разбира се, беше още по-странна.
И разбира се, се появи по-късно.
Глава 18
През следващите седмици Сатвик потъна в работа. В лабораторията му винаги светеше, а електронните наноси по работната му маса добиваха нови конфигурации. Неговата кутия в стаята с пощата преливаше, после се изпразваше, а след това преливаше отново.
Събудих се в седем сутринта. Треперещи ръце, студен порцелан. Лоша сутрин. Най-лошата от известно време насам, след нощ на лоши сънища: разгръщащ се мрак. Видение от детството.
Поех с колата към лабораторията в осем.
Сатвик беше вече в кабинета си. През последните седмици бе оставил косата си да израсне и сега корените й бяха прошарени, а краищата по-тъмни. Това му придаваше разчорлен вид, какъвто не бе имал, когато се запознахме. Старият Сатвик вече го нямаше, заменен от този слаб мъж с отнесени очи.
Той опаковаше някаква кутия и придържаше картонените капаци от горната й страна.
— Отиваш ли някъде?
Рязко вдигна глава. Бях го стреснал.
— Опаковам оборудване. Тръгвам на път.
— Защо?
— Заради един проект.
Пристъпих в стаята, като си спомних първия път, когато му казах тези думи. Думи, с които започна всичко.
— Какъв проект?
— Трябва да проверя нещо — отговори той, докато приключваше с опаковането и взе една ролка тиксо от масата. — Ще ти разкажа, когато се върна.