— Тогава вероятно не е — отвърнах аз.
Той поклати глава.
— В такъв случай кои са те, някакъв вид празен набор? Безролеви участници в неопределената система?
Сатвик, разбира се, имаше свои идеи по въпроса.
— Но защо ги няма сред учените? — попитах го една нощ по телефона. — Ако е на случаен принцип, защо не са и сред нас?
— Това е на принципа на самоподбора — каза той. — Ако са част от неопределената система, защо ще стават учени?
— Какво искаш да кажеш?
— Много видове са способни на последователно поведение — каза той. — Това не означава, че притежават съзнание.
— Говорим за хора — отбелязах аз. — Не може да е вярно. — Още докато го изричах, съжалих — исках да върна думите си обратно, тази фраза, която постоянно се повтаряше по отношение на квантовата механика — Не може да е вярно. Не може да става така.
— Данните са си данни — каза Сатвик. — Твоите очи са два процепа.
— А те изобщо разбират ли за какво ги тестваме, когато поглеждат малката светлинка? Знаят ли, че са различни?
— Един от тях — рече той. После замълча за миг. — Един от тях знаеше.
След няколко дни дойде и последният среднощен разговор. От Денвър. Последното му обаждане.
— Мисля, че не е трябвало да го правим — каза той със странно рязък глас.
Потърках очи и седнах в леглото.
— Какво?
— Мисля, че не е трябвало да създаваме това нещо — обясни Сатвик. — Онзи колапс в реалност, за който говореше… не мисля, че са очаквали да му намерим подобно приложение. Да проведем експеримента.
— За какво говориш?
Светлините от паркинга нахлуваха косо под завесите и рисуваха бледи ивици по пода. В стаята беше станало студено през нощта.
— Какво се е случило? — попитах аз.
— Видях пак момчето.
— Кое момче?
— Момчето от Ню Йорк — каза той. — Видях го днес. Дойде при мен.
Умът ми още не работеше добре. Опитах се да смеля информацията.
— Момчето — повторих, бях сънен и имах нужда от кафе. — Какво искаше?
— Мисля, че дойде да ме предупреди.
И тогава Сатвик затвори.
Глава 19
Звънях му неведнъж през следващите няколко дни, но той така и не отговори. Сякаш беше изчезнал от лицето на земята заедно със специалната си малка кутия. Обажданията се прехвърляха директно на гласовата поща. Прекарвах нощите си в лабораторията и спях на кушетката. Бях там, когато жена му се обади.
— Не — отвърнах. — Не съм го чувал от понеделник.
Тя плачеше по телефона.
— Той се обаждаше всяка вечер. Никога не пропускаше.
— Сигурен съм, че е добре.
Когато затворих, грабнах палтото и ключовете си и тръгнах към вратата. Наетата кола блещукаше под светлините на паркинга.
Те знаят ли, че са различни?
Един от тях. Един от тях знаеше.
Щом излязох на главния път, дадох газ още на жълт светофар.
Колкото по-сложна е една система, по толкова повече начини може да се обърка. Машината за точки бе казал това.
А нещата се объркаха. Онзи прожектор. Малките двигателчета на колапса на вълновата функция. Може ли един прожектор да усети тъмнината, когато вижда единствено светлина? След две минути се качих на магистралата.
Почукване по вратата.
Лицето й изпълваше тесния процеп.
— Джон — казах аз.
Тя остави вратата да се отвори, след като се обърна и тръгна навътре. Нямаше думи. Все още.
В леглото тя облегна топлата си буза на рамото ми. Казах й за Сатвик. За обаждането от жена му.
Тя лежеше и мълчеше. В мрака беше просто силует. Извивка на хълбока.
— Вече имам кошмари всяка нощ — казах аз.
— Ще отминат.
— Какво знаеш за сънищата?
Тя чу в гласа ми истинския въпрос.
— Звук и докосване — отвърна. — Но си спомням какво е да сънуваш в образи. Беше толкова отдавна, че не съм сигурна дали наистина съм сънувала така или съм сънувала, че сънувам така. Вероятно е едно и също.
— Вероятно.
— Днес в лабораторията дойде още едно заплашително писмо. Чух Джереми да говори за него в коридора.
Сенките се раздвижиха. Не я виждах, но усещах ръката й на гърдите си.
— Е, и какво сънуваш? — попита ме.
— Никога не го помня.
— Пазиш тайните си. Не те виня.
— Мислиш ли, че той е добре.