Нощта вече се е спускала, когато Сатвик е наближил щатската граница, затова е свалил прозореца, за да облъхне вятърът лицето му.
Карал е по магистрала 93 към 89. През хълмовете към Върмонт, през Уайт Ривър, а после отново я е прекосил, защото магистралата и реката криволичат една около друга из низините. Насочил се е към зелената провинция. Далеч от града. Далеч от лабораторията.
Можеше да е станало така. Можех да си го представя. Багажникът му е бил пълен с оборудване. Като камък на шията. Бреме на плещите му. Вероятно е бил изморен от толкова тестване. Изморен от докладите. Изморен да преследва неща, които не могат да съществуват: онези, които са сред нас, но не са като нас. Телефонът на седалката до него е иззвънял, но Сатвик е бил твърде изморен и за това. Не е вдигнал.
Останали са само вятърът, мракът и белите линии на магистралата.
Опитвах се да повярвам в това.
Сатвик просто е зарязал всичко. Оттеглил се е.
Вероятно е искал да се завърне към своите интегрални схеми и към простотата на тяхната логика. Или е бил изморен от въпроси, които нямат отговори. Или пък причината е момчето. Последната сламка. Момчето от Ню Йорк; което го беше проследило.
Един от тях знаеше.
След петдесетина километра телефонът е зазвънял отново. Сатвик е погледнал номера. Още едно обаждане от лабораторията — светлината от екрана е хвърляла зеленикавобяло сияние по предната седалка на колата. Той е искал да отговори. Но не е отговорил. Решил е да си даде време. Няколко дни. Време, за да си проясни главата. След няколко дни всичко е щяло да добие някакъв смисъл. Усещал го е интуитивно, както усеща кога в неговите интегрални схеми нещо не е наред, без да знае точно защо. Понякога колкото по-усилено се взираш, толкова по-малко виждаш. Бил е твърде близо до проблема. Взел е телефона и го е изхвърлил през прозореца. Импулсивно действие на човек, който никога не се е оставял на импулсите, но веднага се е почувствал по-добре. Не се е чувствал така добре от седмици. От пресконференцията на Робинс.
Продължил е по магистралата, километър след километър, а телефонът е останал някъде там. Щял е да си купи нов по-късно, след като си почине няколко дни.
Можеше да е точно толкова просто.
Или пък е пътувал, натоварен с оборудването, когато зад него се е появила кола.
Тъмна магистрала.
Сатвик продължава с деветдесет километра в час, а другата кола приближава.
В нея има трима мъже. Същите мъже, които са написали писмата до лабораторията. Те са гневни. Притеснени.
Колата зад него ускорява, извадено е оръжие, невидимо. Сатвик слуша радио и мисли за дома. На път е от толкова време. Обещава си, че тази нощ ще се обади на жена си. В първия възможен момент. Без да иска, е оставил батерията на телефона да падне и още щом го е заредил, е открил, че няма покритие. Дори радиото тук само пращи. Той е насред нищото, насред пустошта.
Но вече е приключил със скитането. Приключил е с търсенето на дъно там, където дъно няма.
Другата кола го настига, изравнява се с него.
Той посяга към бутона на радиото, когато с периферното си зрение го вижда: от прозореца на другата кола изниква дуло.
В мига преди да дръпнат спусъка, лицето му се отпуска от смайване.
Изстрелът озарява пространството между колите и тази на Сатвик изминава още доста път, сякаш нищо не се е случило, преди да свърне вдясно, без да забави скорост. Удря се в мантинелата с деветдесет километра в час и продължава да поднася, ускорява още повече по тревистия склон, който се спуска стръмно към гората. Колата лети надолу и изчезва от поглед сред дърветата.
Можеше да е станало така.
А можеше и да си е изгубил телефона, както каза Джереми. Или пък е изгубил зарядното.
Можеше да е в Ню Джърси или Ню Йорк. Или в другия край на Бостън. В хотелска стая, не по-различна от тази.
Глава 21
— Идвам при господин Робинс.
Рецепционистката се усмихна.
— Имате ли среща?
Беше млада и жизнена, много изпъната, много белозъба и цялото й същество излъчваше усещане за спретната прецизност. Дори косата й беше акуратна — всеки кичур на мястото си.
Чак ми стана неприятно, че ще я разочаровам.
— Нямам.
— Съжалявам, но днес е ангажиран напълно. Трябва да си насрочите среща. Обикновено се прави няколко седмици предварително.
— Трябва да го видя сега — казах аз. — Изминах много път дотук.
Усмивката й остана непоклатима.
— За нещастие това е невъзможно.
Помещението беше достойно за рецепция на Овалния кабинет. С дебел син килим, картини по стените. Извитият таван се издигаше към небето. Поне петима души чакаха сред плюша за шанса си да прекарат малко време с великия мъж.