— Той тук ли е? — попитах аз и пристъпих към богато украсените двойни врати точно зад нея.
— Опасявам се, че няма да може да ви приеме сега.
Помислих си дали просто да не мина покрай нея и да отворя вратите, но тя не изглеждаше никак притеснена, а непоклатимата сияйна и уверена усмивка ме наведе на мисълта, че вероятно ще забия нос в дебелия син килим, ако се опитам да докосна тези врати без позволение.
Сигурно от извития таван над мен щяха да се спуснат десантници. Или пък тя щеше да ме повали лично.
Реших да премина към дипломация.
— Казвам се Ерик Аргус и…
— О, знам кой сте.
Това ме смая. Усмивката й още не поддаваше.
Огледах помещението. Всички погледи бяха вперени в мен. Трябваше да кова, докато е горещо.
— А защо не му кажете, че съм тук, и той сам да реши дали имам нужда от насрочена среща?
— Той приема единствено с насрочена…
— Пътувах два часа дотук. Моля ви, ще ви отнеме две секунди да попитате.
В бронята й се появи малка пробойна. След миг колебание аз натиснах отново:
— Ако разбере, че съм бил тук и не сте го уведомили…
Усмивката й се сви с микрометър в лявото ъгълче на устата.
— Моля ви — настоях. — Две секунди.
Тя се взира в мен сякаш много, много дълго време, а после посегна към интеркома. Чух изщракване на бутон.
— Сър, съжалявам, че ви прекъсвам, но Ерик Аргус е тук. Няма насрочена среща.
Интеркомът мълча цели осем секунди, през които рецепционистката не сваляше очи от мен. Точно когато реших, че отговор няма да има, се чу щракане и:
— Да влезе.
Тя натисна друг бутон и двойните врати се отвориха. Усмивката й се завърна с пълна сила.
— Моля, заповядайте.
Усетих гневните погледи на останалите, когато минах покрай тях. Аз бях онзи гаден тип, който прережда опашката.
Робинс седеше зад бюрото си, а срещу него се бяха настанили двама мъже, които се обърнаха към мен. Акули с костюми.
— Ще ме извините ли? — рече им Робинс, те кимнаха и станаха. — И затворете вратата, ако обичате.
Вратата изщрака след тях като заключващ механизъм на банков трезор.
— Ерик Аргус — обяви победоносно Робинс, когато останахме сами. — Колко пъти се опитвах да ви накарам да дойдете?
Беше по-дребен от очакваното и не така излъскан и съвършен без телевизионния грим, но иначе си бе човекът, когото бях виждал в предаванията по кабеларките.
— Два пъти, струва ми се.
— И изведнъж се появявате изневиделица, когато няма да имам никаква полза от това. Аз съм зает човек, господин Аргус. На какво дължа тази чест?
Лицето му беше спокойно и безизразно. Не ме покани да седна. Вероятно защото нямаше да остана достатъчно дълго. Кабинетът му беше огромен и разкошен — украсен до краен предел. Имаше няколко меки кресла, картини по стените и лавица със сериозни на вид томове с кожена подвързия. А зад Робинс се издигаха френски прозорци с изглед към малък, затворен вътрешен двор.
Реших да мина направо на въпроса.
— Надявах се, че може да имате някаква информация за мой приятел.
Той дори не мигна.
— Кой?
— Сатвик Пашанкар. Техникът, който работи с вас по експеримента.
— О, май си го спомням. Значи се казва Сатвик? Не съм го виждал. Защо питате?
— Защото изчезна.
— Изчезнал.
За първи път на лицето му се появи емоция, или някакво нейно подобие.
— Откога го няма вашия приятел?
— От седмица.
— Понякога хората имат нужда да се махнат за малко. Предполагам, че ще се появи.
Взирах се внимателно в него. Исках да разбера истината, макар и неизречена, но той или беше много добър актьор, или наистина не знаеше нищо за Сатвик. Реших, че ще е най-добре да продължа с директния подход.
Извадих един лист от задния си джоб и го хвърлих на бюрото му. Той не посегна веднага към него.
— Получаваме такива в лабораторията — казах аз. — Вероятно са от ваши последователи.
Той разтвори листа и прочете написаното. Раздалечените му кафяви очи се вдигнаха към лицето ми. Сгъна отново листа и го плъзна по бюрото към мен.
— И защо някой мой последовател ще прави подобно нещо?
— Заради експеримента — отвърнах. — Получаваме такива заплахи от месец, месец и нещо. Някои са доста по-гадни.
Той посочи към едно от креслата пред бюрото си.
— Моля, седнете.
Потънах в меката червена кожа. Имах чувството, че се качвам в спортна кола. Това кресло вероятно струваше месечната ми заплата.