— Предпочитат да изчакат.
— Е, вероятно имат основания.
Замълча, кафявите му очи се взираха в лицето ми. Виждах, че взима решение.
— Все пак няма да навреди да ви послушам. Една проповед, че не бива да взимаме правосъдието в свои ръце? Нещо подобно?
— Ще е прекрасно начало — отвърнах.
После реших да го подразня.
— Тази врата някакво ново изобретение ли е, или винаги работите заключен като в сейф.
На устните му плъзна безрадостна усмивка.
— Вратата е нова. Както и пазачът в двора отвън.
Той посочи към френските прозорци, но дори да имаше някого сред дърветата и храстите, аз не го виждах.
— Защо този внезапен интерес към сигурността?
— Обстоятелствата се променят. Светът се променя.
— О?
— Взираме се в онази ваша малка кутийка и колапсираме вълната. Това, което важи в един мащаб, често се отразява и в друг. Както изглежда, дори славата следва правилата на квантовата механика. Окото на публиката променя онова, което наблюдава.
— Значи и вие получавате писма.
— Да кажем само, че не цялото внимание е доброжелателно.
Усмивката му повехна.
— Това е цената, която плащаме, когато сме посветили живота си на големите въпроси.
— Като стана дума за въпроси — започнах аз… и спрях, за да намеря думи.
Имах само още една карта. Взирах се в Робинс и попитах:
— Чували ли сте за човек на име Брайтън?
Лицето му се скова при споменаването на името — мигновена промяна, но толкова недоловима, че почти можех да се престоря, че не съм я забелязал. Той поклати глава.
— Не. Не съм го чувал.
Продължавах да се взирам в него. За първи път не му вярвах.
— Преди да проведете експеримента, аз разговарях с този Брайтън и той като че ли знаеше повече, отколкото би трябвало. Сякаш знаеше, че ще откриете нещо неочаквано.
Робинс ме гледаше и мълчеше.
— Е, откъде може да знае? — настоях аз. — Какво общо има с вас този Брайтън?
— Не познавам човек с такова име.
Виждах лъжата изписана по цялото му лице и настоях отново:
— Откъде изобщо някой би могъл да знае какво ще откриете?
— Вероятно просто е предположил. Или пък вие сте го разбрали погрешно.
— Може би — отвърнах, макар да не вярвах и за секунда в това.
— Ако някой наистина е знаел — рече той, — Бог ми е свидетел — иска ми се да ме беше предупредил. Щях да избегна пресконференциите.
Робинс внезапно се изправи и аз си помислих, че е решил да сложи край на срещата, но той се обърна и тръгна към френските прозорци. Не ги отвори, а застана в кръгчето слънчева светлина, която струеше през стъклото. Загледа се навън с кръстосани ръце.
После заговори с гръб към мен:
— Знаете ли, че досега никога не съм бягал от трудностите. Винаги съм търсил нещо, което да направи вярата ми още по-ревностна. Затова и вашият експеримент ме привлече така. Мислех си, че той е отговорът.
— Отговор на какво?
— На най-стария от всички въпроси. Може би единственият въпрос, който има значение. Само това тяло ли сме? Превърнах се в експерт в коренно различни материи, които при някои хора не биха могли да обитават комфортно един и същи ум, но аз го направих и сега осъзнавам защо — защото вярата ми е слаба. Вече го разбирам. Мога да го призная.
Видях как очите му се взират в отражението ми в стъклото.
— Като дете питали ли сте се как така животът е възникнал от нищото?
— Аз си падах по математиката.
— Като студент по медицина изучавах ендокринната и кръвоносната система — всички клапи и лостове на организма — и никъде не открих смисъл, цел, нещо повече от безцелно функциониране на клетките в услуга на тяхното собствено възпроизводство. Да, безспорно са подредени в сложна архитектура, но без никаква следа от дух. Нямаше светлина в плътта.
Той кимна сериозно на себе си, сякаш разкриваше някаква особено мрачна част от живота си.
— А това, което важи при този мащаб, важи и за целия свят. Точно както всички клетки се пораждат от вече съществуващи клетки, така е и в цялата Вселена — там виждаш единствено непрекъсната верига от събития, свързани едно с друго чак до някаква първопричина — Аристотел я нарича неподвижен двигател. Има ли някакъв смисъл в живота, някаква по-висша цел? Оглеждам се и се питам къде е Бог във всичко това — първопричината без кауза? Дали изобщо е необходим?