Спрях. Най-сетне светлина.
В моя кабинет.
Струеше от отворената врата.
— Сатвик!
Изчаках, но не последва отговор.
— Сатвик, ти ли си?
Отвърна ми само тишина. Приближих се до вратата.
Вътре нямаше никого.
Влязох и огледах малкото помещение. Всяка хартийка си беше на мястото. Нищо не беше докосвано. Седнах във въртящия се стол и се опитах да измисля какво да правя. Телефонът стоеше на бюрото. Вдигнах слушалката и се обадих на мобилния на Сатвик с надеждата, че може би ще отговори, ако види, че съм тук, но получих същото като досега — препращане на гласовата поща. Телефонът му или беше изключен, или не работеше.
Зачудих се дали да не се обадя у тях, но нещо ме възпря. Ами ако още не се беше свързал с жена си? Не исках да я тревожа. Всичко ми се струваше все по-несигурно и не исках да й се обаждам, преди да имам какво да й кажа. А ако още не си беше отишъл у дома, вероятно имаше причина за това. Не, най-добре беше да изчакам и да разбера какво става. Щях да й позвъня по-късно.
Но какво всъщност ставаше? Мистериозно обаждане. Позната кола на паркинга. Опрях чело в бюрото. Усещах го хладно и солидно.
Щом колата му беше тук, значи и той беше някъде наблизо. Макар и не задължително в тази сграда.
Вдигнах рязко глава.
Станах от бюрото, отидох до прозореца и дръпнах щорите. През стъклото, отвъд задния паркинг, видях външните лаборатории — а точно зад тях в края на паркинга се гушеше старият склад, сграда W. Предната му врата беше отворена.
Хукнах веднага.
Взех стълбите на бегом, блъснах се в стъклената врата и излетях в хладната нощ. Прекосих паркинга по тротоара, който водеше към склада, и минах през отворения портал. Складът беше по-голям и по-просторен от главната сграда, но ме посрещна единствено тишина. Тук държахме цялото старо оборудване. В предната част имаше няколко офиса и малки складови помещения, а задната представляваше мрежа от по-големи складови клетки, натъпкани с непотребна апаратура от десетина затворени лаборатории. Нещо като гробище за оборудване.
— Сатвик? — извиках отново.
Тръгнах по дългия коридор покрай тъмните офиси, после отворих вратата към общото помещение и включих светлините.
Нищо. Огромната зала беше празна. За всеки случай минах покрай клетките, като се вглеждах в пътечките между тях. В другия край спрях.
Нищо не разбирах. Къде беше той, по дяволите?
До отсрещната стена имаше бюро с химикалка и клипборд. Откъснах един лист, препънах го на две и написах:
Сатвик, обади ми се.
Реших да оставя бележката на колата му. Ако не ми се обадеше до сутринта, щях да звънна на Джереми, на полицията и на жена му. Щях да се обадя на всички. Или не, просто щях да спра близо до портите, за да наблюдавам и чакам. Ако някой излезете с колата на Сатвик през следващите няколко часа, щях да го спра. Оставих клипборда на бюрото и тръгнах към предната част на склада.
Бях толкова потънал в мисли — за бележката и колата, че отначало не забелязах светлината. Само я зърнах с периферното си зрение.
Извърнах глава.
От открехнатата врата на един от офисите близо до изхода се изливаше светлина.
Бях сигурен, че преди малко не светеше.
Спрях.
Бележката падна от пръстите ми и полетя към пода.
— Сатвик.
Нямаше отговор.
И все пак някой беше включил осветлението. Не бях сам.
— Сатвик, ти ли си? — извиках по-силно и пристъпих към отворената врата, само една крачка, защото тишината ме спря. Пълната, абсолютна тишина.
Стоях като вкаменен на мястото си. Бях извикал достатъчно силно, за да ме чуе, но нямаше отговор. И нямаше да има. Внезапно някак разбрах, че не Сатвик беше в този офис.
Бавно направих крачка назад.
И тогава целият свят се разпадна.
Усетих тътена с костите си.
Ударната вълна го последва и ме откъсна от пода.
Паднах и всичко притихна. Всичко. Нямаше дори звън в ушите, а лицето ми лежеше на студените плочки на пода…
Моята баня. Светлината на утрото се изливаше в нея — гладка твърда повърхност до бузата ми, като в сън. Опитах се да вдигна глава към порцелановата чиния, за да повърна отново, но не можех. Толкова добре ми беше на пода, който беше хладен, а въздухът бе много горещ — ето, звънът в ушите започна. Звъняха толкова силно, че не можех да мисля.
Отворих очи и видях сияние. Отломки от срутена стена. Оранжеви пламъци някъде назад. Опитах се да мисля, но нищо не разбирах. Намирах се в склада, а не в моята баня. Закашлях се — разкъсващ хрип, — когато болката се стрелна през гърдите ми. Отначало помислих, че ребрата ми са счупени. След тежко падане настъпва миг, в който тялото се опитва да разбере дали ще живее. Първите глътки въздух. Сърце, което продължава да бие, или не. Кости, които се движат плавно или строшените парчета застъргват едно в друго.