— Хей!
Обърнах се настрани и вдигнах глава. Глас в далечината.
— Хей вие!
Гласът беше на един пожарникар, който тичаше към мен. Едро тяло. Младо лице.
Огледах се, жената я нямаше.
— Добре ли сте? — попита едрият пожарникар и коленичи до мен.
С голямо усилие успях да прошепна:
— Главата ми.
— Имате ли изгаряния?
Не отговорих, а се изправих и той ме поведе към предната част на сградата.
Неколцина пожарникари се бореха с огъня. Две противопожарни коли бяха спрели на безопасно разстояние на паркинга, маркучите се виеха по мокрия димящ паваж и изливаха водните си струи върху склада. Въртящи се червени светлини сякаш караха всичко да се движи. Видях една друга нощ, преди години, пред моята къща. Червени светлини. Безлики полицаи и думи, които идваха сякаш изпод вода.
На паркинга, освен противопожарните коли, имаше само още една — моята. Нещо липсваше, но не успявах да се сетя какво.
Озърнах се назад към склада, пламъците вече се издигаха с рев на три метра над покрива.
— Имате ли изгаряния? — попита ме отново пожарникарят.
Опитах да се огледам и тогава забелязах, че ръкавите ми са почернели, а крайчетата на маншетите са изгорели.
— О…
Светът се завъртя заедно със светлините и аз седнах на земята.
Мъжът извика през рамо:
— Хей, имам нужда от помощ!
Глава 23
Нещо светна в очите ми.
— Как се казвате?
Беше парамедикът на пожарникарите. Имах чувството, че няколко пъти ме е питал същото, но не бях сигурен.
— Ерик Аргус — отвърнах.
— Как се чувствате?
Не възприех въпроса като поредица от думи. Само звуци без значение. Опитах да се съсредоточа.
— Боли ли ви някъде?
Лицето надвисна над мен. Бледо, кръгло, с гъста козя брадичка. Кожата му беше осеяна със стари кратери от акне.
— Добре съм.
— Можете ли да станете?
— Добре съм. Нищо ми няма.
— На колко сте години?
Замислих се. Числото ми убягваше.
— Двайсет и осем — отвърнах. — Или двайсет и девет.
— Имате мозъчно сътресение.
— Не, добре съм. Нищо ми няма.
Опитах да се изправя.
— Не сте добре.
Ръката му ме спря отново.
— Къде е приятелят ми?
— Кой?
— Добре съм.
Огледах се. Складът гореше. Направих усилие да събера мислите си. Беше се случило нещо ужасно.
— Двайсет и осем или двайсет и девет — повторих аз.
Следващото, което помня, беше линейката.
От стената над главата ми висяха стетоскопи.
Сирени мучаха, непрестанен вой, който съм чувал стотици пъти, но никога отвътре.
Лежах по гръб, гледах към тавана и усещах движението на колата през пространството. Когато линейката взе един завой, стетоскопите се люшнаха от стената като гравитация, която се измества от вертикалата — сребърни монети в края на тънки черни тръби. Люлееха се в унисон, кръжаха над лицето ми, докато линейката завиваше, бавният танц на стетоскопите. Това беше феномен. И аз бях неговият наблюдател.
Когато се случи за трети път, лекарят се олюля и едва не падна.
— Хей! — извика той на шофьора. — По-леко. Човекът не е на умиране.
— Добре съм — потвърдих и аз.
Случи се така:
Или вече се беше случило. Или пък щеше да се случи. Воят на сирените. Откъслечни спомени, които не искаха да се съгласуват. Колата на Сатвик на паркинга. Жегата на огъня.
А после и стетоскопите. Виждах ги съвсем ясно как се люлеят в синхрон.
Опитах се да седна.
— Не се надигайте.
Лицето на парамедика беше кръгло, бяло и осеяно с кратери. Луна на чужда планета. Фобос. Деймос.
Луната заговори:
— Отпуснете се, почти стигнахме.
— Къде?
— В болницата.
— И Сатвик ли карате там?
— Кого?
— Сатвик.
Стетоскопите се люшнаха отново над лицето ми и една дълга ръка се вкопчи в стената на линейката.
— Не зная за кого говорите — каза луната.
Сънят.
Мама, облечена със синьо-белия й пеньоар.
— Всяко рязко нарастване в размера на мозъка е било свързано с флуктуации в магнитното поле на Земята.
Тя е развълнувана, говори бързо, опитва се да излее всичко.
— Полюсите се преместват и точно сега Южна Америка е в опасната зона.
От кухнята се чува шум на течаща вода. Дрънчене на съдове, докато сестра ми се опитва да овладее някак хаоса. През прозорците нахлува светлина. Стаята е претъпкана; не сме идвали тук от седмици. Масата е осеяна с шишенца с лекарства.