— Пристигнахме — каза една сестра.
От тавана висеше телевизор.
Помислих си за Сатвик. Ако не бях аз, той още щеше да работи по своите интегрални схеми. Помислих си за гланца за устни на дъщеря му.
— На колко сте години? — попита лекарят.
— Трийсет и две.
— Дата на раждане?
— Девети януари.
— Кой ден сме днес?
— Сряда.
Отговорите идваха бързо.
— Какво се случи?
— Не зная.
Пак се замислих за Сатвик и за колата му на паркинга.
— Наистина не зная.
Включиха ми система и ми направиха рентгенови снимки.
— Късметлия сте — каза лекарят, докато увиваше ръката ми с бяла марля. — Тези изгаряния ще болят, но са предимно първа степен, затова ще заздравеят бързо и няма да останат белези. Големият риск е от инфекция, трябва да са чисти и да приемате антибиотици.
— Докараха ли някой друг? — попитах аз.
Лекарят ме погледна, докато отбелязваше нещо в картона ми.
— Днес беше натоварено.
— Не, имам предвид от същия пожар. Дойдоха ли други линейки оттам?
— Не. Докараха само вас.
Глава 24
Задържаха ме в болницата през нощта, за наблюдение. Получих цяла поличка с болкоуспокояващи и рецепта за още.
На следващата сутрин двама инспектори с неразгадаеми лица дойдоха при мен и започнаха да ме разпитват за случилото се вечерта. Аз им разказах цялата история, а те записаха разговора. Не използваха думата „палеж“, но споменаха, че официално пожарът се смята за съмнителен — поне докато следователите от пожарната не приключат с оценката си.
— Подпалиха го — обявих аз.
— Кой?
— Онзи, който ми се обади от лабораторията.
Разказах им за обаждането. Разказах им и за експлозията, за стълбата и как съм скочил от покрива. А после им казах и за жената.
Това събуди интереса им.
— Познавате ли я?
— Не, никога не съм я виждал.
— Опишете я.
Записаха си всичко и после започнаха да питат за Сатвик. Казах им каквото знаех, което не беше много. След пет минути като че ли сметнаха, че разполагат с всичко необходимо.
— Много ни помогнахте. Ще ви държим в течение. Обгорената ми ръка пулсираше, а главата ми бумтеше. Все още ми беше трудно да съобразявам, мислите ми като че ли се движеха в колонка и онези отпред не искаха да дадат път на останалите. Пълна каша.
Джереми се обади малко преди часа за посещения. Искаше да ме откара веднага у дома, но го помолих да изчака, докато лекарят ме изпише.
— Трябва да се махна оттук — казах му и след сякаш безкрайни бюрократични условности, докторът подписа и аз вече можех да си тръгна.
Една сестра забута инвалидната ми количка до изхода, а когато се възпротивих, ми каза:
— Съжалявам, политика на болницата.
— И каква е точно тя?
— Вкарали са ви тук на носилка, изкарваме ви пак на колелца.
— Но що за политика?
— Просто така стоят нещата.
Каза го с такава авторитетност, сякаш говореше за някоя от най-дълбоките тайни на Вселената. Как са свързани две частици? Ами просто така.
— Нали смисълът на болницата е да пристигнеш болен, а да си тръгнеш здрав — отбелязах аз. — От пазарна гледна точка изкарването на пациентите с инвалидни колички не вдъхва особена увереност.
Сестрата измърмори нещо под нос и ме остави с количката до изхода. Аз си проверих телефона и видях няколко съобщения на гласовата поща, но не бях в настроение да ги изслушам. Изключих го.
Колата на Джереми се появи след няколко минути.
— Господи, Ерик — бяха първите му думи.
Лицето му беше зачервено. Никога не го бях виждал толкова разстроен.
— Трябва да разберем кой го направи.
Качих се в колата му и затворих вратата. Той заговори бързо, осведомяваше ме за всичко случило се. Думите му се изливаха в неспирен поток — вече бил говорил с ченгетата, вече бил говорил със застрахователите и инспектора от пожарната и се срещнал с големите шефове.
— Наемаме нова охранителна фирма за лабораторията. Денонощна охрана. Това не биваше да се случва. Трябваше да засилим сигурността още след първата заплаха.
Той вече беше свързал двете събития. Заплашителните писма и пожарът. И защо не? Изглеждаше близко до ума.
Попита ме за обаждането от лабораторията и аз му разказах цялата история, от начало до край.
— Наистина си скочил от покрива?
— Да.
— Господи!
Поклати глава.
— Пишеше го в полицейския доклад, но аз реших, че е станало някакво объркване. Това са два етажа.