— Само един етаж е до покрива на бараката.
— А и тази жена, дето те издърпала от огъня. Никога ли не си я виждал?
Кой знае защо в ума ми се появи пак дъждобранът и една друга нощ преди няколко месеца. Силует на паркинга пред моя мотел.
— Не зная. Мисля, че не съм я виждал.
— Не си видял и Сатвик? Само колата му?
Ченгетата ме бяха попитали същото. Сърцето ми се сви.
— Само колата му. Е, явно това означава, че не се е появил.
Бях се надявал, че Джереми пази добрата новина за накрая, но още преди да отговори, разбрах, че няма добри новини.
— Нямам представа къде е.
— Ами жена му?
— Доколкото знам, никой не се е чувал с него.
След това замълчахме, пътувахме в тишина. Последните му думи още висяха между нас. Ако досега не беше притеснен за Сатвик, явно вече беше.
Когато наближихме града, Джереми попита:
— Къде да те закарам? Забравих да те попитам.
— У дома — отвърнах и му обясних посоката.
Още няколко километра се изнизаха в тишина. Когато колата стигна до отбивката към моя мотел, видях фламингите.
— Още ли живееш в тая дупка?
— Харесва ми.
— Това място ти харесва?
Не изглеждаше убеден.
— И плъховете не го харесват.
— Евтино е.
— Тогава защо, по дяволите, ти плащам толкова много?
— И аз това се чудя.
Джереми вкара колата в полупразния паркинг и спря.
Погледнах към вратата на моята стая — втория етаж, в дъното, близо до стълбите, но когато посегнах към дръжката на колата, се поколебах. Не исках да излизам и да се изправя пред тази стая съвсем сам.
Джереми като че ли усети това.
— А ти как си?
— Аз ли?
— Ами пожарът. Как се чувстваш сега?
— Добре съм.
Но знаех какво има предвид и какво всъщност ме пита. Ще откача ли като в Индианаполис, ще започна ли пак да пия твърде много и ще направя ли нещо безумно?
— Нали разбираш… не биваше да става така — рече той, взираше се през предното стъкло на колата. — Трябваше да е лесно, като едно време. А те взеха, че изгориха сградата.
— Съжалявам.
И наистина съжалявах. Аз му бях стоварил всичко това на главата. Въпросите. Вниманието. Спомних си за заснеженото шосе и усетих отново поднасянето на гумите по леда.
Той ме погледна.
— Не исках да кажа това. Ти няма за какво да съжаляваш. Просто трябва да си починеш. Колкото е необходимо.
— Не ми трябва…
— Платен отпуск — прекъсна ме Джереми. — Поне седмица или две. Може и по-дълго. А, това ми напомня…
Протегна се към задната седалка, взе малка купчинка вестници и пликове и ми ги подаде.
— Позволих си да изпразня пощенската ти кутия.
Втренчих се в купчината писма в ръцете ми. Предимно реклами, вестници, пликове с различна големина.
— Между другото, платеният отпуск е заповед. От горе. Само няколко седмици, докато овладеят положението.
Кимнах. Няколко седмици. Това можеше да означава най-различни неща. Запитах се дали вече съжалява, че ме е наел.
— Какво каза сестра ти, когато й се обади? — попита ме той.
— Нищо особено.
He излъгах съвсем, но внезапно в колата ми се стори твърде тясно. Посегнах към дръжката и отворих вратата.
— Благодаря, че ме докара.
Той ме изгледа.
— Не си й се обадил, нали?
— Не исках да я тревожа.
— Трябва да й се обадиш.
Завъртя ключа и запали двигателя.
— Тя вече се тревожи.
Глава 25
Сестра ми. Толкова прилича на мен и все пак съвсем различна.
Невероятно е какви неща ни се изплъзват. Други спомени остават, като неясно бръмчене в ума ни. Звукът от фурната в притъмняла къща. Това е просто усещане, подобно на транс, докато близките ти спят в стаите по коридора — сякаш в този миг всичко е наред и винаги ще бъде — един случаен миг, в който всичко е хубаво.
Има и други спомени. Огледалото в спалнята на родителите ти, изградено от широки квадрати, залепени за стената правоъгълници и когато се погледнеш в него, виждаш едно начупено на квадратчета момче. Дете на парченца, на десетина малки кутийки, винаги леко разместени, можеш да преместиш малко крака, така че да промениш ъгъла, от който се виждаш, и лицето ти да пасне добре в едно огледало, рамото ти в друго, ръцете в трето, пълно разграфяване на твоето същество.
И още един спомен: седя нощем до прозореца и чакам татко да си дойде. Мама влиза и пита:
— Какво има?
Нямам думи, с които да й обясня. Просто неизречим страх. Тревога, че някой ден татко няма да се върне.