Мама никога не се тревожеше. Никога не помнеше лошите времена.
Паметта й беше нейно собствено изобретение. Като суперсила. Гъвкава. Мама умееше да вярва, в каквото имаше нужда да вярва. Като око, което разкривяваше формата на реалността — контролираше спомените си, както тибетски монах контролира пулса си. И все пак понякога казваше неща, които те карат да замръзнеш — стряскащи прозрения.
— Остеопорозата е адаптивно състояние — обяви тя един следобед. — Продължителността на живота спада с всеки два сантиметра ръст над метър и осемдесет. Когато остаряваш, остеопорозата скъсява разстоянието, което кръвта трябва да измине по кръвоносната система, и така се подпомага работата на сърцето.
След години се върнах към това и не намерих нищо подобно в литературата. Беше нейна идея.
Тя изобретяваше и думи. Те се ронеха от устата й като златни монети. Думи, които трябваше да ги има. Думи като Кръговат. Сарказмичен. Инглациране.
— Инглациране? — попитах аз.
— Когато затваряш враговете си в лед — обясни ми тя.
Успях само да кимна. Разбира се.
И още една: след като получи резултатите ми от изпита, тя протегна ръка, докосна косата ми и рече:
— Моето умно момче. Моят математик.
Сестра ми само клатеше глава. Добрата. Разумната.
В мотелската стая аз посегнах към телефона. Набрах цифрите — всички, освен последната. Пръстът ми увисна над бутона.
Късно е, казах си. Сигурно вече си е легнала. А и какво щях да й кажа? След всичко случило се в Индианаполис дали щеше да ми повярва?
Чувах въпроса й, гласът й се извисява: „Как така ще изгори сградата? Ерик, какво си направил?“
Какво направих?
Опитах да си представя отговор на това. И оставих телефона.
Папката се криеше в средата на купчината вестници и писма, които Джереми ми даде. Вероятно дори не я беше забелязал — само я е грабнал с останалото от пощенската ми кутия.
Папката беше тънка. Бежова. Разпознах небрежния почерк на корицата: Това е информацията за Брайтън, която поиска.
Изпращаше я Машината за точки. Съвсем го бях забравил. Нима само преди дни го бях помолил да се разрови?
Вътре имаше бележка и няколко фотокопирани страници.
Ерик,
Не можах да открия много, но се обадих тук-там, пуснах връзки и само това успях да изровя.
Накратко: Брайтън е призрак. Няма дата на раждане. Няма последен адрес. Името му се появява в базата данни едва през 92-ра, и то единствено в регистрацията на фирма. Консултантска фирма, наречена „Инграм“. Покупко-продажби, корпоративни инвестиции, точно както той каза. Но е прекалено добре финансирана. Нищо особено интересно, освен едно, и доста трудно се добрах до него. Те осъществяват контрола при наградата „Откритие“. Сигурно си чувал за нея. Е, това е, съжалявам, че не открих нищо повече.
Да, бях чувал за нея. „Инграм“ бяха една от групите, които предлагаха пари на изследователи, занимаващи се с важни проблеми в математиката и науката като цяло. Както ЕксПрайз в аеронавтиката и „Милениум“ в математиката, наградата „Откритие“ и подобните й се смятаха за начин да се подкрепят иновациите.
Обърнах страницата и видях списък с правила и критерии. Стотици хиляди долари се изплащаха за изследвания в широк научен спектър. Повечето в областта на физиката и компютърните науки. Трима победители за последните седем години. На следващата страница бяха имената на спечелилите. Под тях данни за проектите, които са били разгледани. Тогава по гръбнака ми плъзна тръпка.
Понякога след прекаран в морето ден с татко аз намирах мама в трапезарията, работеше по тезата си. Така я наричаше, тезата, сякаш ставаше дума за едно-единствено нещо, макар че тя все нарастваше, а темата все се променяше.
— Видя ли китове?
— Не — отвърнах. — Наблюдавахме крайбрежието.
Тя кимна и пак започна да пише — този път за липидните системи.
Измерването на бреговата линия е картографски невъзможно. При всички тези криволици и издатини. Но можеш да измериш неравността й — специфичната честота на неравност. Това беше майка ми. Вълнообразна линия. Само приблизително разбираема. Казваше се Джилиън, но това име като че ли не й подхождаше. Когато мислех за майка си, името Джулия ми се струваше все по-подходящо. Джулия й пасваше. Истинското й име, което дори тя не знаеше.
Мама не се разочарова, когато не поисках да я последвам в имунологията.
— Това е област, която изисква инвазия — каза ми тя веднъж, като обяснение. — Освен това природните науки и физиката са едно и също, не е или така?