Зад залата се нижеха редици по-малки помещения, но повечето празни. Килимът, същият сив, учрежденски, отстъпи пред плочки, а след това и те отстъпиха пред гол бетон. Цялата редица стаи изглеждаха така, сякаш навремето са служили за нещо, но вече са свободни.
Продължих с експедицията. Видях още бюра, кантонерки с отворени чекмеджета, телефони и компютърни монитори. В ъгъла имаше копирна машина с извадена тава за хартията. Листите бяха пръснати около нея като вътрешности на изкормен звяр. Видях чаши за кафе и малък сувенир с надпис „Татко номер 1“. Второ и трето място не присъстваха. Това беше снаряжението на хиляди работни часове. Офис, който беше достигнал до заника си като цивилизация. Стори ми се, че чувам шум в далечината. Тихо бръмчене.
— Ехо! — извиках. — Има ли някого?
Бръмченето утихна. Аз продължих, навлизах все по-дълбоко в лабиринта.
Открих го в една странична стая, с гръб към вратата, стоеше близо до истински апокалипсис от електроника, пръснат по огромна лабораторна маса, на която можеха да работят десетина техници едновременно. Но сега беше само той. Малката бормашина лежеше на плота.
— Стюарт.
Той изправи рамене и се обърна. В ръката си държеше пушка, насочена към гърдите ми.
— Ти дойде — рече той. — Знаех си, че ще дойдеш.
Глава 27
— Той се появи преди две седмици.
Вървях след Стюарт покрай празните офиси. Той носеше пушката опряна на рамото си с отработена лекота.
Някои стаи бяха празни, а в други все още имаше мебели. Един офис беше съвсем гол, ако не се броеше въртящият се стол, оставен като страж на пост в средата му. Чудех се какво ли се е случило тук. Сякаш минавах през призрачен град в Стария запад, изоставен след края на златната треска. Не, казах си, когато видях недояден сандвич, тук е като в Чернобил. Жителите му не са го изоставили — избягали са.
— Сатвик е бил тук? — попитах аз, опитвах се да овладея гласа си, но шокът от новината се просмука в него.
— Аха.
— Никой не знае нищо за него.
Той кимна, но не забави крачка и не можах да видя лицето му.
— Това обяснява всичко.
— Какво обяснява?
— Очаквах те по-рано.
Пушката смени рамото.
— Той като че ли смяташе, че някой го следи.
— А каза ли ти кой?
— Ако трябва да съм честен, не разбрах много от това, което ми наговори. Поне тогава. Беше страшно нервен. Изглеждаше притеснен.
В началото не беше такъв.
Стигнахме до стоманена врата и Стюарт набра някакви цифри на панела до нея. Чу се звън, вратата изщрака и той я отвори. Още празни офиси. Някои дори недовършени. Десетина голи кутийки.
Втренчих се в тази пустош, после в Стюарт и в пушката му. Той винаги бе имал страховит профил — кокалест и издаден, сякаш у него имаше процент-два повече неандерталско наследство, отколкото при останалите, и всичкото се беше озовало на лицето му. Изглежда, годините бяха направили тази тенденция по-явна. Широките му рамене като че ли запушиха вратата, докато влизахме в следващото помещение.
— По дяволите, какво е станало тук?
— Първите няколко години се разраствахме много бързо — каза той. — Може би твърде бързо. Имахме нужда от пространство, затова купих това място. По едно време имахме сто и трийсет служители.
— А къде са те сега?
— По плажовете, надявам се. Господ знае колко им платих.
— Платил си им?
— Да, за да изкупя акциите. Няма да им се наложи да работят и ден повече, освен ако не го желаят, разбира се. Помниш ли Лиза и Дейв?
— Да.
В ума ми проблеснаха две лица. Дипломанти, които бяха част от първоначалния екип.
— И двамата си взеха парите и поеха на изток.
Огледах пак хаоса. На мен не ми приличаше на ранно пенсиониране. Приличаше ми на масово преселение. На бягащи към спасителните лодки хора.
Опитах да се сетя и за други имена. За хора, които познавах от онова време. Опитах да си представя как се е разраствала компанията до 130 души. Като балон. А после се е спукала.
— Как е жена ти? — попитах.
— Не бих могъл да знам.
В гласа му нямаше горчивина. Просто излагаше факта. Все едно го бях попитал за времето в ден, в който не е излизал навън.
— Съжалявам да го чуя. Откога?
— От година. Може би малко повече. Адвокатите приключиха развода преди месеци. Аз доста ги улесних. Тя получава всичко останало, а аз — това.
Описа с жест изоставеното си кралство.
— А как са сестра ти и майка ти?
— Сестра ми е добре. Мама почина преди няколко години. Инсулт.