— Моите съболезнования.
Той обърна лице към мен.
— Виж, Ерик, съжалявам, че нашите отношения приключиха така. Казах неща, за които… но бяха трудни времена.
— Няма проблем.
— Наистина…
— Сериозно, Стюарт — прекъснах го аз. — Всичко е наред.
Не бях дошъл да ровя в стари рани. Огледах се, търсех начин да сменя темата.
— Кога затворихте?
— Не сме затворили.
Като видя объркването ми, Стюарт продължи:
— О, ти си помислил…
— Ами тук изглежда малко… запуснато.
Той се засмя.
— Може и така да се каже.
— Какво стана?
— Ела — каза той.
Преметна пак пушката на рамо и ми даде знак да го последвам.
— Нека ти покажа.
Поехме надолу по някакво стълбище.
— Как те намери Сатвик?
— Не е било трудно. Каза, че видял адреса във фирмения каталог. Все пак не сме нелегални.
— Не ми е споменавал, че ще идва тук. И думичка не ми е казвал за това.
— А ти уведомяваш ли приятелите си къде ходиш?
— Не е казал и на жена си.
Отново погледнах към пушката и осъзнах, че вероятно говоря с последния човек, който е видял Сатвик. Реших да насоча разговора отново към причината да дойда тук.
— Чувал ли си за компания на име „Инграм“?
— Звучи познато, но не мога да се сетя.
Спрях, извадих листа и му го подадох.
— А наградата „Откритие“?
— О, сега си спомням.
Прегледа листа и ми го върна.
— Интересен списък, доколкото виждам.
— Досегашните победители.
— Значи „Инграм“ стоят зад наградата?
Той продължи да върви и аз го последвах.
— Така е, и точно затова дойдох. Видях, че са се интересували от нашите разклоняващи трансформации.
— Да, те идваха тук. Беше преди четири години и не мина добре. Странна ситуация. Дойдоха цяла група костюмари и казаха, че сме били финалисти за награда, за която не бяхме кандидатствали. Разпитваха много за работата ни.
— Финалисти?
— Да, точно това ме смая. Кой ни е избрал за финала? Та нашата работа беше поверителна — или поне трябваше да бъде. Така и не разбрах как са чули за нея. След известно време ми хрумна, че една награда е страхотен претекст да надникнеш в технологията на конкурент.
— Имаш предвид шпионаж.
— Може би.
— И какво стана?
— Първо се спогаждахме, но аз не исках да им покажа всичко. Те не останаха много доволни. И накрая си тръгнаха.
Излязохме от стълбището и прекосихме празен етаж до другия край на сградата, където стигнахме до второ стълбище. То изглеждаше като скорошна модификация — груба метална спирала, която се спускаше през дупка в пода. Последвах Стюарт до долното ниво, което ми се стори последно.
— Колко етажа притежаваш?
— Сега сме на четири етажа. Купих ги на изплащане от другите компании.
— И всички стоят празни?
Той кимна.
— Да, в общи линии. Все още има няколко компании на първия етаж.
— Защо си купил етажите и си ги оставил празни?
— Трябваше ни буфер.
— За какво?
— За това — рече той.
Минахме по къс коридор, после през черна врата в тъмна стая. Тук нямаше прозорци — само синьото сияние на монитори и електроника по отсрещната стена.
— Той се появи също като теб — каза Стюарт. — Твоят приятел Сатвик. Качи се с асансьора горе и се представи. Каза, че го познаваш, затова го оставих да говори.
— Защо е дошъл?
Гласът ми звучеше някак кухо и аз осъзнах, че стаята е много по-голяма от очакваното.
Стюарт се усмихна, озаряван от слабото сияние на екраните.
— По същата причина като теб. Само че не го знаеше.
Натисна един ключ до вратата и лампите светнаха.
— За да види сферата.
— Пробивът се случи, когато се сетихме как да разчетем състоянията на спина на електрона в реално време — каза Стюарт. — Вече не става въпрос само за заряда. Така се запазва кохерентността. Имаме наноспинови чипове и архивиране на обработваните данни. Процесът се разраства така, че няма да повярваш.
Стюарт ме поведе навътре в залата.
Тя беше огромна. Заемаше почти цял етаж. Покрай стената се точеха две успоредни банки с хардуер, които се издигаха на два метра и половина и имаха решетки за охлаждане. Срещу тях, до другата стена, се намираше контролен панел, който би накарал и пилот на реактивен самолет да се изпоти — бутони, циферблати, диоди, черни, мъртви екрани, се нижеха по бетона. Жици извираха от стената. По всяка повърхност имаше оборудване. Беше невъзможно да го обхванеш с поглед — бе твърде много, твърде хаотично. И тогава забелязах стъклата. Отломките осейваха пода като милиони миниатюрни диамантчета. Ако останалата част от сградата изглеждаше изоставена и занемарена, тук сякаш беше избухнала бомба. Стъклото хрущеше под краката ми, докато прекосявах залата, а погледът ми спря на онова, което беше в центъра й, и аз замръзнах на място. Внезапно осъзнах какво е. Бях виждал чертежите на гърба на една салфетка преди десетина години.