— Както кажеш.
Беше настъпил моментът да си тръгна. Вече го разбирах. Някои неща е най-добре да си останат в миналото. И двамата се взирахме в сгъстяващия се мрак и дълго време никой не продума. Когато най-сетне заговори, той смени темата:
— Твоят приятел Сатвик не ми каза къде отива, но спомена едно име — Викърс. Пита ме дали ми е познато.
— А познато ли ти е?
Той поклати глава. Аз ровех из паметта си, но името не ми говореше нищо.
— А каза ли нещо друго?
— Каза нещо странно точно преди да си тръгне. Каза ми да се пазя.
— От какво да се пазиш?
— Имало някакво момче. Каза ми да се пазя от момчето.
Глава 29
В самолета затворих очи. Нощен полет за Бостън.
Бях изпил сънотворно, но сънят не идваше. Чувствах се някак странно откъснат, сякаш всичко се случваше с някой друг. Аз бях наблюдател на самия себе си — на това, което щях да направя или все още правех. Наблюдавах съществуването си, вдигнах ръка пред себе си и се чух да казвам в мрака:
— Не вярвай на очите си.
Взех още две таблетки.
Тъмнината се спусна.
А с нея и забравата.
Бях на тринайсет, когато започна. Някакво движение в периферията на възприятията ми. Пространство, което усещах, но не можех да видя. Зейнала, надвиснала паст. И не можех да го обясня, не разполагах с думите.
Баба ме прегръщаше и започваше да ме люлее, докато тъмното нещо се разгръщаше и разливаше — вълна, която се издигаше над мен, заплашваше да се стовари отгоре ми и да ме отнесе. Понякога плачех и го наричах усещането, макар че не беше никакво усещане, а нещо, което виждах, когато очите ми бяха затворени. Тогава лицето на баба ставаше все по-угрижено, тя се страхуваше за единствения си внук. Момче, което вече беше видяло и изгубило твърде много.
Затова спрях да й казвам, когато тъмното нещо се случваше. Вече не плачех и не й казвах, че се е завърнало. Усещах го в стаята си как нараства. Прилив на лудост.
Взирах се в него, в този кипящ мрак, който не можех да видя — беше като да стоиш близо до влаковата свирка, толкова е силна, че не можеш да я издържиш; само че не беше звук, а нещо друго. Нещо по-голямо.
И тогава, изплашен и притиснал юмруци до очите си, започвах да му крещя числа, две, три, четири, пет и така нататък, защото само това имах — и научих нещо неочаквано. Можех да го пропъдя, можех да прогоня тази лудост, това тъмно нищо.
Можех да го пропъдя с числа.
Самолетът кацна. Ярки светлини на летището.
Открих колата си в подземния паркинг. А на нея, под едната чистачка, имаше бележка.
Първо си помислих, че е талон, докато не я отворих:
СКОРО
В колата изпих още две хапчета.
Дълго шофиране по лъкатушния път. В мрака на града уличните светлини бяха като нови съзвездия, а аз разпитвах татко къде е отишъл, шептях на бездната, но не получих отговор. Само смърт. Както вероятно беше мъртъв и Сатвик. А мъртвите никога не продумват на живите.
Завъртях волана.
Посред нощ се събудих със сепване и ръката ми потрепна да се хване за нещо, сякаш се бях препънал и падах от много високо.
Събудих се потен, сърцето бумтеше в гърдите ми.
— Шшшт — прошепна тя и прокара ръка по потното ми чело. — Заспивай.
— Имах чувството, че пропадам.
— Случва се на всички. Просто душата ти се връща отново на мястото си.
Седнах.
— Трябва да вървя. — Бях дошъл в апартамента й преди часове. Имах нужда да усетя нещо истинско, за да изляза от главата си, но се оказа грешка. Главата ми ме последва и тук.
— Остани — прошепна Джой. — Всичко е наред. — Ръцете й лежаха на голото ми рамо.
— Откъде знаеш?
— Всичко ще бъде наред.
Спомних си за думите й преди месеци.
— Не — казах. — Струва ми се, че няма да е наред.
Когато се събудих сутринта, ми прилоша.
Студени плочки на пода. Повърнах в тоалетната.
Кошмарите бяха много страшни. Надигащ се огън.
В съня дробовете ми горяха, аз се събудих рязко и осъзнах, че просто съм задържал дъха си.
Прокарах едно хапче с малко мляко.
— Сигурен ли си, че е добра идея?
Тя стоеше близо до мен в тъмната кухня. Беше чула как отварям шишенцето с таблетките.
Целунах я по челото и си тръгнах призори. Навън небето се беше продънило и дъждът се сипеше като пелена. Хукнах през локвите към колата си.
Близо до моя мотел видях през пелената на дъжда необозначена кола. Беше толкова очевидно полицейска, че се зачудих защо са си направили труда да изпращат точно нея. Или може би това беше целта. Кола, която просто крещи, че е полицейска. Черен средно голям седан. Тъмни прозорци. С изключение на него, нямаше нищо друго забележително. Дъждът барабанеше по лъскавата му боя.