Сигурно бяха дошли да ме разпитват пак за пожара.
Подминах колата, без да я поглеждам, но вместо да спра на паркинга на мотела, продължих към бензиностанцията от другата страна на улицата.
Спомних си за бележката на стъклото. Скоро.
Щом наближих вратата на бензиностанцията, погледнах нагоре по улицата към паркираната кола. През тъмните стъкла не се виждаше нищо, но забелязах, че чистачките работят на всеки няколко секунди.
Купих си един хляб, фъстъчено масло и шест кутийки кока-кола. Вечеря за шампиони. Останах в бензиностанцията само няколко минути, но когато излязох, колата я нямаше. Огледах движението по улицата и не я забелязах никъде.
Качих се пак в колата си и прекосих улицата към мотела.
Тъкмо слязох и хукнах към стълбището, когато чух воя на форсиран двигател и гуми, които разплискваха локвите. Не си направих труда да се обърна.
В този миг един мъж с панталони цвят каки и тъмна риза с висока яка излезе иззад стълбището и спря пред мен. Беше едър, масивен, към средата на трийсетте. Приличаше на бивш колежански борец или на охранител — дебелият врат опъваше силно средното копче на високата яка.
— Ерик Аргус — рече той.
Аз спрях. Погледнах го през дъжда, от който и двамата подгизвахме. За миг си помислих да излъжа, но какъв смисъл имаше? Той явно знаеше кого точно търси.
— Да.
— Един човек иска да говори с вас.
Не знаех как да реагирам, чух вратата на колата зад мен да се отваря. Обърнах се и видях, че е същата кола отпреди малко. Черна, с тъмни стъкла. Все пак не беше полицейска, освен ако дебеловратият не беше ченге, а това не изглеждаше много вероятно. Явно ме бяха чакали. Хвърлих торбата на паважа.
— Кой иска да говори с мен?
— Ще се радваме да ви запознаем.
— Имате предвид сега.
— Ако обичате. — Той пристъпи към мен и аз едва не хукнах да бягам. Можех да го направя. Този тип беше твърде едър, за да е издръжлив. Огромните, гладни за кислород мускули не му даваха предимство. Ако успеех да избягам…
И сякаш прочел мислите ми, още един мъж слезе от шофьорското място и пристъпи към нас. Той беше по-висок, по-слаб и с няколко години по-млад. Явно беше спринтьорът от двамата, в случай че се стигне до гоненица.
Обърнах се пак към дебеловратия.
— А ако не искам?
Той вдигна вежда. Достатъчен отговор.
Пак се озърнах наоколо, много добре бяха избрали и мястото и момента. Намирахме се зад ъгъла и не се виждахме от рецепцията. Стълбището ни скриваше от пътя, а дъждът беше прогонил повечето хора от улиците.
— Доста ви улесних, нали?
Дебеловратият посочи към отворената врата на колата и каза:
— За нас винаги ще е лесно.
В колежа бях виждал как охраната изкарва пияниците през двойните врати на стадиона, търкаляше ги като трупи. Така щяха да ме затъркалят и мен, ако продължавах да се инатя. Или пък все още можех да побягна и да се надявам на бързината си.
Погледнах към вратата на стаята си и тогава реших. Там не ме чакаше нищо. Само тъмна стая. Въпроси без отговори. Който и да беше устроил това, явно си беше дал много труд и по всичко личеше, че имат основателни причини да говорят с мен. А където има причини, там има и отговори.
Качих се в колата. Дебеловратият ме последва, затвори вратата и потеглихме.
Пътувахме от половин час. На юг, към града.
— С кого ще се срещна? — попитах. А след няколко минути: — Къде отиваме?
И двамата мълчаха като глухонеми. Накрая млъкнах и аз и продължихме в тишина.
Дъждът вече беше спрял, когато поехме по отбивката. След пет минути навлязохме в един подземен паркинг и дървената бариера се вдигна автоматично пред нас. Продължихме надолу по извитата алея със свистене на гуми и аз започнах да се притеснявам. Пак се изкуших да избягам — да отворя вратата и да духна. При тази скорост можех да изскоча и да се претърколя.
Преди да взема решение, колата мина през някакви врати и спря пред стена. От двете ни страни също се издигаха стени. Мъжете не слязоха. Вратите зад нас се затвориха, а после усетих, че подът започва да се движи. Издигахме се. Асансьор за кола? Бях чувал за такова нещо, но никога не го бях виждал на живо. Това беше преживяване, на което се радваха единствено свръхбогатите. Онези, които искаха да държат наблизо своя „Астон Мартин“. Асансьорът се издигаше бързо и над вратите не просветваха цифри. Не се чуваше и звън на всеки етаж. Този асансьор имаше само една спирка.