Стомахът ми се обърна леко, когато най-сетне спряхме. Тежките врати се отвориха и отвъд тях през предното стъкло на колата видях огромно фоайе. Ярки светлини и полилей.
Двамата мъже слязоха от колата и аз ги последвах. Поведоха ме безмълвно към апартамента. Високи тавани. Мраморен под. Това не беше просто богатство, а нещо съвсем различно. Апартамент за много милиони. Никога не бях виждал такъв. След едно стъпало влязохме в друго помещение и мъжете ме поведоха навътре в жилището, като прекосихме стая с размерите на игрище за голф, покрита с рошав бял килим. В центъра й имаше червена топка, с каквато си играеха децата.
През отворените врати на верандата видях огромен вътрешен двор, а отвъд него на фона на тъмносиньото небе се издигаха другите небостъргачи. Предположих, че сме на двайсетия етаж, или пък трийсетия.
— Ерик.
Обърнах се, щом чух гласа.
Близо до огромна махагонова маса стоеше Сатвик.
Глава 30
— Сатвик!
Прекосих стаята, а на момчешките черти на Сатвик се разля широка усмивка — лице на херувим под посивяващата коса.
Протегна ръка да се здрависа, но аз го сграбчих и го притиснах в прегръдка.
— Какво правиш тук? — попита той.
Потупах го по гърба.
— Ти си жив.
— Разбира се, че съм жив. Ти какво си помисли?
— Не знаех какво да мисля.
Огледах се. Намирахме се в нещо като голям салон. Два огромни дивана. Камина от бели тухли. Вероятно това бе всекидневна, но не бях сигурен. Нямах такава дума в речника си. Не бях виждал подобна стая в нито една къща досега.
— Имаш ли представа… — не ми достигнаха думи. Шокът беше огромен. — Къде беше, по дяволите? — Опитах да успокоя гласа си, но облекчението бързо се превръщаше в нещо друго. Гняв. Ярост.
Сатвик поклати глава.
— Тук съм от две седмици. Още не знам какво става.
Тогава забелязах раната над едното му око. Беше заздравяла, или поне заздравяваше. Изглеждаше дълбока и бе точно по средата между косата и веждата. Стори ми се, че е имала нужда от няколко шева.
Гневът ми утихна.
— Челото ти…
— Ами ти — рече той и посочи превръзката на ръката ми. — Какво е станало?
Погледнах към ръката си, съвсем бях забравил, че е превързана.
— Имаше пожар.
— Пожар? — сбърчи чело Сатвик.
— В „Хенсън“. Складът изгоря.
Той се ококори.
— Изгорял? Някой пострада ли?
Поклатих глава.
— Само аз.
— Какво стана?
Откъде изобщо да започна? Всичко, което можех да кажа, беше свързано с друго, случило се по-рано.
— Много неща станаха, но трябва първо да се обадим на жена ти. И на Джереми. Хората се тревожат за теб. Трябва да им се обадим.
Тогава лицето му се промени.
— Съжалявам, Ерик.
— За какво съжаляваш?
— Това място не е, каквото си мислиш.
В този миг някакви врати се отвориха с трясък и няколко души излязоха от кабинет, като разговаряха шумно. Когато видях кой върви отпред, стомахът ми се сви. Брайтън. Той тръгна към нас с усмивка.
— Я вижте кой е туй.
Беше облечен с тъмно поло, което силно контрастираше със златистата му коса. Двама мъже и една жена го следваха, но на известно разстояние. Мъжете вероятно бяха някаква охрана, а жената не можах да определя.
Беше облечена с тъмен делови костюм и носеше куфарче. Може би адвокат или счетоводител. Изглеждаше към средата на четирийсетте, твърде ръбеста, за да е точно красива, но все пак впечатляваща. Имаше светли воднистозелени очи.
— Господин Аргус — рече Брайтън и протегна ръка. — Радвам се да ви видя отново.
Оставих ръката му да виси във въздуха.
— Защо съм тук?
Усмивката му промени формата си и изтъня до процеп. Той свали ръка.
— Направо на въпроса, значи. Одобрявам. Това ще ни спести обичайните любезности. Виждам, че вече нямаме нужда от тях. — Той се обърна към жената. — Би ли ни извинила?
Тя кимна и излезе, без да продума. Бодигардовете останаха.
Брайтън се обърна към мен.
— Моите извинения, ако съм ви накарал да чакате, но трябваше да се погрижа за бизнеса. Знаех си, че все някога ще си поговорим отново.
Да си поговорим. Затова ли бях тук?
— Слушам ви.
— Насаме.
Той посочи към хората си и те застанаха до Сатвик, а единият сложи небрежно ръка на рамото му, сякаш му беше пръв приятел. Сатвик не оказа никаква съпротива.
— Елате — рече Брайтън и ми даде знак да го последвам.
Тръгна към вратите на верандата в дъното на помещението.