— Труден сте за откриване, Ерик — каза той, когато излязохме навън. Верандата беше огромна. Бял мраморен под, стъклени перила. Въздухът бе хладен, а от улицата долу долиташе приглушен шумът от трафика.
Трийсет етажа, казах си, ако се съдеше по гледката.
— Не чак толкова — отвърнах. — Вие ме открихте доста лесно.
— Е, тогава сте труден за разбиране. При вас никога нищо не е просто, нали? Ето затова исках да си поговорим.
— Затова ли ме отвлякохте?
— Отвличане? — Той се изсмя. — Та вие дойдохте доброволно. Бяхте любезно помолен и се съгласихте. Или бъркам?
Прав беше, разбира се. В една съдебна зала не бих могъл да твърдя друго.
— Ами Сатвик?
— Трябва да призная, че той не беше помолен любезно. Но при него нямаше да свърши работа. Той е боец, макар на пръв поглед да не личи. — Погледна ме. — Вие обаче не сте. Вие бягате от битките, нали? Вие сте по бягането.
Извадих телефона от джоба си, вдигнах го, натиснах „Набери“ и го опрях до ухото си.
Очаквах да ме спре, а той само се усмихна.
— На кого се обаждате? Какво ще му кажете?
Не помръдна и никой не дойде да изтръгне телефона от ръката ми.
След три секунди тишина аз свалих апарата от ухото си и погледнах екрана. Разговорът не беше осъществен.
— Съвсем лесно е да се блокират разговорите — каза Брайтън. — Така ще получа цялото ви внимание, без да се разсейвате с телефони, за да можем да обсъдим всичко и да стигнем до съгласие.
— Тогава говорете.
Прибрах телефона в джоба си.
Брайтън се засмя.
— Гледате ме, сякаш съм ви враг. Не съм чак толкова лош, за колкото ме мислите. Често срещан предразсъдък е да очакваш най-лошото от човек, чиито мотиви не разбираш. Обичаме да делим нещата на добро и зло, но те рядко са толкова лесни за разделяне. Всъщност всичко е въпрос на гледна точка. Трябва да се взима предвид единствено стрелата на Вселената. Останалото е само… ненужен филигран. Декорация.
— Ами наградата „Откритие“? И тя ли е само декорация?
Той присви очи за миг. Бях го хванал неподготвен.
— В известен смисъл, да. В друг — не. Както казах, няма добро или зло, има само стрела. Но има и такива, които работят срещу стрелата. А има и такива, чиято цел е да подпомогнат движението й. Вие от кои сте, чудя се?
— Нямам никаква представа за какво говорите.
— Напротив. Знаете повече, отколкото предполагате. — Той тръгна по белия мрамор. — Как е сестра ви, между другото?
Заплахата беше ясна.
— Какво искате?
— Искам да знам мнението ви по един въпрос. Въпрос, който, изглежда, е от вашата специалност. — Погледна ме и продължи да крачи. — Ако сте пиян и направите нещо в състояние на умопомрачение, брои ли се?
Втренчих се в него.
— Този въпрос не може да не ви е занимавал — продължи той. — Все пак съзнанието е толкова ограничен ресурс. Та значи, ако затръшнете врата и счупите ръката на сестра си, докато сте пиян, счупите я толкова зле, че се налага операция, за да наместят костите… — той не довърши.
Усетих как лицето ми пламва.
— Сигурно тази несигурност е някаква утеха — рече той. — Някакво извинение. Когато се напиете до умопомрачение, още ли сте там, в главата си? Още ли сте отговорен за постъпките си? — Той стигна до мен, спря и каза съвсем тихо: — Това брои ли се за престъпление?
Стиснах юмруци и ги отпуснах. Отворих уста да заговоря, но не бях уверен в думите си.
Той се изсмя тихичко.
— О, значи все пак имало нещо зад спокойната външност. Вече започвах да се чудя. Моля, кажете ми професионалното си мнение — дали ще колапсирате вълновата функция, ако сте пиян до умопомрачение? Можем да проверим, нали знаете. Имаме хубав бърбън. Специален резерв. Само трябва да се напиете хубаво, а после ще използваме малката кутийка на Сатвик, за да видим какво ще стане. Ще ви бъдат ли опростени греховете, или не. — Брайтън пристъпи към перилата. Вятърът се засили. От далечината долетя вой на клаксон, после още един. Звуците на града. Брайтън се наведе над парапета и аз си помислих, че мога да го съборя оттам. Ще го сграбча за краката и ще го вдигна. Той се обърна към мен, сякаш прочел мислите ми. — Чудя се къде отива съзнанието, когато се напиете до умопомрачение? — Гледаше ме, сякаш очакваше отговор. — Онова бреме, което така силно усещате. Съзнанието е дар и все пак някои го намират за непоносимо. И доста се стараят да го помрачат. От какво се страхувате?
Той се приближи.
— Казват, че за да опознаеш някого, трябва да опознаеш страховете му. Кой е най-големият ви страх, Ерик? Че няма да ви помнят? — Сякаш четеше всичко по лицето ми. — Не, това е страхът на другите, не вашият. Вероятно се страхувате, че няма да успеете да довършите работата си? — Търсещите му очи като че ли откриха нещо. — О, това е, нали? Сигурно случилото се в Индианаполис е било голям удар за вас.