Глава 31
Пазачите ме поведоха по коридора. Подминахме библиотеката, където седеше Сатвик, но сега столът му беше празен. Прекосихме и помещението с рошавия бял килим и забелязах, че червената топка я няма. Озърнах се, но не я видях никъде. Те продължиха по друг коридор и след кухнята завихме към масивна дървена врата със стоманено резе. По-високият охранител я отключи и ме блъсна в стаята. Чух изщракване зад гърба си, обърнах се и изритах вратата толкова силно, че се разтресе на пантите си.
— Ерик — чу се глас.
Видях силует в тъмното.
— Сатвик?
— Да, опасявам се. — Силуетът се раздвижи. — Тук ме държат нощем. Моята стая. А вече и твоя. Знаех си, че ще дойдеш.
— Как така?
— Сложиха още един матрак на пода. За кого друг можеше да е?
Тръгнах опипом в мрака, докато кракът ми не се удари в нещо меко. Наведох се, докоснах матрака и седнах отгоре му. Единствената светлина идваше през малката месингова решетка в долната част на вратата. Предположих, че е за вентилация. — Каква е тази стая? — попитах Сатвик.
— Според мен е била килер, преди да свалят рафтовете.
Да, това обяснява липсата на прозорци. Освен това е в центъра на апартамента и никой няма да ни чуе, ако викаме.
— Снощи имаше викове — каза тихо Сатвик. — Но сме много високо и не мисля, че им пука.
— Какви викове?
— От другата стая. Никога не съм го виждал. Те не го извеждат оттам.
Помислих си за петната по масата за билярд, но реших да не го споменавам.
— А какво ще стане сега?
— Ще спим — отвърна Сатвик.
— Не, искам да кажа какво ще се случи с нас? Какво мислят да правят с нас?
Внезапно мракът ми се стори клаустрофобичен, а въздухът — горещ и задушен. Въпреки вентилационния отвор, се зачудих дали ще е достатъчен за двама ни, или ще ни намерят посинели и задушени на сутринта. Прогоних тази мисъл, ненужна параноя.
— Как те хванаха? — попитах Сатвик.
— На улицата. Опитах да избягам, но ми взеха и колата.
Колата. Това обясняваше онази нощ в лабораторията.
— Използваха и момчето — каза той.
— Момчето от Ню Йорк ли?
— То е с тях сега. Мисля, че през цялото време е било едно от тях. Брайтън ме накара да го тествам; да види с очите си.
— И какво стана?
— Момчето не колапсира вълната, също като преди. Има много други като него. Тествах и Брайтън, макар че отначало не забеляза. Мислех си, че съм го заблудил, но може би той ме заблуди.
— И той ли е като момчето?
— Не — рече Сатвик. — Брайтън е нещо друго.
— Какво имаш предвид?
Сатвик замълча, после отвърна:
— Трудно е да се каже. Той погледна само за миг, затова не мога да съм сигурен.
— В какво?
— Сякаш може да избира. Сякаш може да избира дали да колапсира вълната, или не.
След тези думи и двамата се умълчахме, седнали в тъмното. Накрая той ми каза за пътуването си из страната в опит да разбере какво точно тества експериментът с двата процепа.
— Но защо си отишъл в „Хай-трупут“? Още не разбирам.
— Имаше една бележка — каза той. — Една бележка на колата ми, с адрес. Проверих в „Гугъл“ и видях връзката със старото ти проучване.
— От кого беше бележката?
— Имаше само име. Викърс. Мислех си, че ще разбера повече, но нищо не разбрах. Може ми това е било част от капана. Хванаха ме на следващия ден.
Тишината пак се проточи, преди да заговоря:
— Трябва да се измъкнем някак оттук.
— Пазачите са много бързи — рече той. — Виж какво стана с лицето ми. — Усетих, че се размърда в мрака. — Говори ли със семейството ми?
— Не.
— Дъщеря ми ми липсва. Притеснявам се какво ще стане, ако не се прибера у дома.
— Всичко ще бъде наред, Сатвик.
— Знаеш ли какво ми липсва най-много — да й чета преди лягане. Не го правя само когато пътувам.
— Пак ще й четеш.
— Надявам се. Тя обича приказки. Аз й чета, а тя лежи в леглото и слуша.
— А разказвал ли си й твоята приказка за четиримата принцове?
— Тя знае всичките й части.
— Значи не си ми я разказал цялата?
— Има още много.
— Е, какво е станало накрая с четвъртия принц, който прострелял птицата в окото?
— Дълга история.
— о какво се случва?
Сатвик помълча и отвърна:
— Той умира.
Посред нощ ме събуди някакъв звук. В първия миг бях забравил къде се намирам, но после всичко се върна. Звук като от подскачаща топка. Долепих лице до вентилационния отвор и успях да видя кухнята. Зърнах малки крачета да прекосяват стаята. Червената топка тупкаше по пода. Това беше момчето.