— Псст — изсъсках му аз.
Топката спря да тупка. Момчето се обърна. Беше около десетгодишно. Тъмна къдрава коса. Наведе се да ме погледне през решетката и аз видях лицето му. Взираше се безизразно в мен. Без капка изненада.
— Можеш ли да отвориш вратата? — попитах го аз.
Момчето килна леко глава настрани. Изражението му не се промени. Съвсем обикновено, нормално момче. Момче със сини дънки и тениска, каквото можеш да срещнеш във всеки парк.
Зачаках, но то не отговори.
— Можеш ли да…
Момчето запрати топката право към решетката пред лицето ми. Аз се отдръпнах рязко назад и видях как краката му се отдалечават.
На следващия ден пазачите ни събудиха с удар по вратата. Превъртях се на матрака и се изправих точно когато тя се отвори. Позволиха ни да използваме банята по ред, като един от тях пазеше отпред.
— Къде е Брайтън?
Пазачът само ме погледна и не отговори. Беше нов, не го бях видял предната вечер — висок и смугъл. Носеше тънко спортно сако, отворено отпред. Сигурно работеха на смени. Колко ли пазачи имаше Брайтън? Момчето, ако все още беше тук, не се виждаше никъде.
— Ще има ли закуска?
— Вземете, каквото искате. — Мъжът посочи към кухнята. — Имате пет минути.
Аз прекосих апартамента и пристъпих на плочките в кухнята. Не видях хладилника веднага, толкова съвършено беше скрит в панел до фурната с шест котлона. Порових вътре и грабнах кутия портокалов сок. После взех една водна чаша от горния шкаф. Тя беше тежка и аз я стиснах здраво. Достатъчно тежка, за да послужи като оръжие. Ако я счупех в мрамора, щях да се сдобия с острие, способно да пререже вена. Пазачът влезе в кухнята и започна да ме наблюдава. Сложи ръце на кръста си и разтвори още сакото, за да видя кобура. Напълних чашата с портокалов сок и го изпих, после я оставих в мивката.
След малко Сатвик се появи в коридора, а дебеловратият и още един охранител го следваха по петите.
— Идете да се обуете, излизаме.
— Къде ще ходим?
— Навън. Ще ви оставим в някой парк.
— Ще ни оставите?
— Да, ще ви пуснем.
Примигнах и се втренчих в него. Нищо не разбирах. Не и след всичко случило се.
— Просто така?
— Няма да повтарям.
Дебеловратият ме подкара към вратата на стаята, където бях прекарал нощта. Тръгнах след Сатвик и влязох вътре. Наведохме се да вземем обувките си. Сатвик изглеждаше замаян, а лицето му беше неразгадаемо.
Озърнах се назад и видях, че дебеловратият стои до ъгъла.
Наведох се към Сатвик и прошепнах:
— Това не ми харесва.
Той се усмихна и замаяното изражение изчезна.
— Те ни пускат.
Поклатих глава.
— Защо ще го правят?
— Не зная. — Обу си обувките — черни мокасини. — Може би са приключили с нас.
Той се изправи и добави:
— Работих твърде усилено. Когато се прибера, ще променя нещата. Твърде много часове. Защо? Торене — косене. Торене — косене.
— За какво говориш?
— Като при моравите е. Слагаш тор и тревата расте по-бързо. Но защо? Няма никакъв продукт.
— Сатвик, искам да се съсредоточиш.
— Аз съм съсредоточен. Тук съм от две седмици, а днес си отивам у дома.
— Значи му вярваш?
— Той каза, че ни пускат.
Тогава си спомних за мама. За способността й да вярва, в каквото имаше нужда да вярва. Като суперсила. Може би всички я притежаваме. Може би всички черпим от нея, когато имаме нужда.
Другият пазач се приближи и ни подкара към дебеловратия, който стоеше до частния асансьор. Вратите се отвориха и аз очаквах да видя зад тях колата, но кабината беше празна — само гол метален под и четири стоманени стени, голяма като гараж за един автомобил.
— Влизайте — нареди пазачът.
Четиримата се намърдахме вътре, аз застанах до Сатвик, а дебеловратият издърпа металната решетка. После вратите бавно се затвориха и усетих миризмата на грес от въжетата на асансьора.
Сатвик още се усмихваше.
— Вече всичко ще е различно.
— Аха.
Дебеловратият натисна бутон и асансьорът пое след рязък тласък.
— Толкова време ме нямаше, тази вечер ще видя дъщеря си.
Можах само да кимна.
— Тя ще е много щастлива.
— Да, ще е щастлива.
Дебеловратият вдигна плавно ръка и застреля Сатвик в главата.
Глава 32
Не изкрещях.
Кръвта плисна по стената и аз се хвърлих към дебеловратия, но той го очакваше. Извъртя се и използва собствената ми инерция срещу мен, сграбчи ме за ръката и ме удари във вратата. Стоманата смаза лицето ми и усетих как носът ми се счупи. Звезди заплаваха пред очите ми. Тъмни петънца. Обърнах се и замахнах сляпо с юмрук, но срещнах единствено въздух, а после удар в челюстта ме запрати на пода.