Мъжът и жената от пикапа сега стояха пред мен.
— По-млад е, отколкото си мислех — каза белязаният.
Вдигнах очи. Беше огромен. Почти метър и деветдесет.
Белезите и рошавата брада му придаваха вид на пират, който отдавна не е стъпвал на сушата. Не като пиратите от анимационните филмчета или комедиите. А като пиратите, които преследват кораби в международни води, взимат ги на абордаж през нощта и избиват всички, за които няма изгледи да получат откуп.
— Къде съм? — попитах аз.
Без да продума, белязаният заби огромния си юмрук в главата ми. Аз се стоварих тежко на пода заедно със стола. Светът избледня, после се завърна.
— Престани! — сопна се жената. Мъжът замахна за още един удар, но тя го блъсна силно в гърдите. — Стига толкова!
Това като че ли го откъсна от гнева му и той й се усмихна. Вдигна ръце с дланите напред.
— Добре, добре.
Жената се опита да го издърпа назад, но той я отблъсна и освободи ръката си.
— Няма да го бия. — Извърна поглед към мен. — Но трябва да знае къде му е мястото.
Оглеждаше ме от глава до пети.
— Мога да кажа, че те ударих, защото се обаждаш, без да те питат, но няма да е вярно. Искам да сме наясно още от началото. — Наведе се към мен и заговори до лицето ми: — Не ми харесва кашата, която забърка. Ще правиш, каквото ти кажем, иначе ще те убия, разбра ли?
— Стига — обади се пак жената.
— Не, искам да отговори. — Взираше се в мен. — Разбра ли?
Надигнах се на лакът.
Огледах се за нещо, което можех да докопам, каквото и да е, за да го халосам с него. Ушите ми още звънтяха. Носът ми пулсираше от болка. Напипах стола и стиснах единия му крак.
— Спри — каза жената, явно беше видяла какво правя.
Обърна се към мъжа, после посегна зад гърба си и тогава видях ножа. Осакатените й пръсти стискаха дръжката.
— Казах да спреш.
Този път гласът й беше различен. Нисък и бавен, смъртоносен. Почти спокоен. Думи, които обещаваха да няма повече приказки.
Мъжът се обърна към нея. Изглежда, прецени позата й — стоеше извърната встрани от него и едната й ръка не се виждаше.
— Нека Викърс да реши — рече той и ми заповяда: — Ставай.
Направих всичко по силите си да го направя, но главата ми още се маеше. Не успявах да запазя равновесие, но все пак някак се изправих.
Жената вдигна стола от пода и ми каза да седна.
Направих го, а белязаният мина зад гърба ми.
— Има хора, които ще ме търсят — казах му аз.
— Повече, отколкото предполагаш. Вероятно вече наблюдават мотела.
Мотелът. Значи знаеха къде живея.
— Според теб къде щеше да си сега, ако не се бяхме появили? — попита ме той.
Изглежда, очакваше отговор, затова казах:
— Най-вероятно щях да съм мъртъв.
— Правилно. Така че каквото и друго да се случи, не ти дължим нищо. Дори живота. Разбра ли?
— Кои сте вие.
— О! — отвърна тихо. — Трудно е да се каже.
Глава 34
Вечерята се състоеше от фасул и хляб. Нощта се беше спуснала и ние седяхме около малък огън по-навътре в склада, под висок таван, сред хаос от натрошени сандъци, натрупани като барикада, която преграждаше помещението. Едната стена на нашия импровизиран лагер представляваше очукан и покрит с ръжда товарен контейнер, а другата се губеше в сенките. Те бяха докарали пикапа до задната част на сградата и хвърлиха отгоре му платнище.
Над главите ни се простираха метални плоскости и стоманени греди, от които тук-там висяха празни панели, в които вероятно навремето бе имало флуоресцентни лампи. Вятърът нахлуваше през пролуките в далечните стени и разлюляваше лагерния ни огън. Не се чуваше шум от трафик. Нито пък звуците на град. Явно се намирахме далеч от населено място.
Гледах ги как пълнят устата си с храна. Първо жената — слаба и нервна. Очите й все шареха. Ядеше бързо, сякаш умираше от глад, но не само гладът я пришпорваше — като че ли за нея храненето бе нежелано разсейване. Мъжът се хранеше по-бавно, забил поглед в чинията си. Жената го нарече Хениг. Много подходящо име за пират. Той лапаше големи хапки и дъвчеше бавно. Хениг Рязаното ухо. Когато огънят започна да догаря, той се надигна и донесе няколко цепеници от близката купчина, за да подхрани пламъците. Не ме погледна. Не продума. Вече беше приключил с вечерята и насочи вниманието си към пистолета. Въздухът миришеше на боб, дим и оръжейна смазка. Докато мъжът чистеше пистолета си, аз се взирах в огъня.