Глава 35
На сутринта ме събудиха гласове. После чух далечно пращене и отворих очи към светлината, която струеше от хиляди дупки по покрива. Може би бяха от куршуми. Или пък проядени от ръждата. Завалеше ли дъжд, таванът щеше да протече като сито.
Седнах. В предната част на контейнера видях спретнато сгънато одеяло. Мърси вече беше излязла и говореше с Хениг. Чувах ги, но не ги виждах — гласовете им долитаха някъде отвън.
Събрах сили да се раздвижа и се изправих до стената на контейнера. Раменете страшно ме боляха, но не си позволих да издам нито звук.
Мърси се върна, погледна ме и каза:
— Станал си. Как се чувстваш?
Жив, прииска ми се да отвърна. Стомахът ми се сви, но не от глад. Три секунди ми се струваше, че ще повърна, и после наистина повърнах, бълвах жлъчка и стомашен сок, докато очите ми не запариха и носът ми не запулсира отново. Опитах се да дишам през него, но той още беше запушен с кръв. Усетих влага по ръцете си, когато се надигнах.
— Добре ли си?
Тя повтори въпроса си, защото не можах да отговоря, докато гаденето не премина.
— Да — но, но не посмях да изрека нищо повече.
— Болен ли си? Да не си пипнал грип или нещо друго?
— Не — отвърнах с ужасен, продран глас. — Сутрин е най-трудно.
Тя се приближи, като внимаваше да не стъпи в повърнатото, и видях ножа в ръката й.
— Може вече да махна тиксото.
Когато към теб приближава непознат с нож в седем сутринта, след като си прекарал нощта завързан, това е най-хубавото, което можеш да чуеш.
— Протегни ръце.
— Благодаря ти.
Изправих гръб и направих каквото ми каза, а тя се зае да реже тиксото. Приближаваше ножа до лентата и се опитваше да намери подходящия ъгъл, за да не нарани китките ми.
— Не ми благодари. Хениг ми позволи да те освободя най-вече защото споменах, че ще се наложи да идеш до тоалетната. Казах му, че аз няма да ти го държа, така че ще трябва той да го направи.
Ако можех да се усмихна, щях.
— Добър аргумент — опитах да кажа, но думите едва се чуха.
Гласът ми определено не се подобряваше. Имах нужда от вода. Сигурно съм бил страхотна гледка — повръщащ и раздърпан след нощ, прекарана в контейнера.
Ножът проби лентата и жената започна бавно да я реже, докато аз се опитвах да разделя ръцете си. Усетих как студената стомана докосна кожата ми.
— Внимавай — рече Мърси. — Не нрави резки движения. Нямаме хирургически конци и ще трябва да използваме връзките на обувките ти.
С едно последно движение на ножа тиксото най-сетне беше срязано и ръцете ми се разделиха. На скованите стави им трябваше известно време да свикнат с това. Все още имах тиксо по предмишниците, но поне вече можех да раздвижа ръце. Протегнах ги бавно и ги вдигнах над главата си.
— Съжалявам, че те вързахме така — рече тя. — Просто предпазна мярка. Ела, има закуска за теб.
Последвах я навън и стъпих на мръсния бетонен под. Слънчевата светлина не разкрасяваше особено мястото. Сега то се оказа дори по-неугледно, отколкото ми се стори вечерта. Онова, което бях помислил за купчина отломки в единия ъгъл, се оказа малък храст, израснал през пукнатина в пода. Тази сграда беше изоставена не от няколко години, а от десетилетия. Всички прозорци бяха без стъкла и вятърът свиреше през тях. Отвън имаше още сгради, виждах ги от другата страна на малката алея, която навярно преди бе служила за нещо като транспортна рампа. През прозорците се разкриваше гледка към дълги, ниски правоъгълни постройки от стомана и бетон. Приличаше на стар заводски комплекс или може би на стара военна база.
Последвах жената и седнах до огъня.
Закуската се оказа доста по-добра от вечерята. Яйца и бекон, приготвени в малка желязна тенджерка на огъня. Сякаш лагерувахме, но под висок ламаринен покрив. Когато приключих с яйцата, попитах:
— Може ли да ида до тоалетната?
— Покажи му — каза Мърси.
Хениг стана и ме преведе през тясна дупка в стената, после покрай странна сбирщина от стари котли към трето помещение, което беше много по-голямо и по-изложено на стихиите. Тук слънчевата светлина се изливаше през огромни дупки в покрива и цели дървета бяха поникнали от пода. Навсякъде се виждаха тръби с всякакви размери и форми. Някои с диаметър почти метър, разрязани от отдавна забравени електрожени. Не ми приличаше на нещо, което ще видиш в стари казарми, затова промених представата си за това място. Определено беше някакъв индустриален комплекс, но първоначалното му предназначение си оставаше загадка.