Защото математиката все пак не излизаше. Дори да избягах от тях, после какво?
Моряци бяха загивали, защото са изоставили кораби, на които е трябвало да останат.
Тя ме погледна и попита:
— Е?
Вгледах се за последно в оградата и гората и отвърнах:
— Няма да е днес.
Събрахме толкова дърва, колкото можехме да носим, и тръгнахме обратно. Тя ме поведе по друг път през руините.
— Това място е било леярна — каза тя. — Господ знае преди колко време. После е станало завод за светилен газ в продължение на три десетилетия. След това склад за стоманени слитъци. А оттогава е празно. Сигурно някой ден ще го съборят и ще построят жилищни сгради. Невероятно е как нещо може да бъде построено с една цел, а след това да се превърне в друго. — Наведохме се, за да минем през дупка в стената. Тази сграда беше по-малка, но празна като останалите.
— Вие ли направихте тези дупки?
— Те са за тактическо отстъпление, както казва Хениг. Дупките ни осигуряват пряк изход, ако се наложи. Стига да не ни виждат, може да пропуснат и дупките, и ще им се наложи доста да обикалят.
— А ако ви видят?
— Тогава ще трябва да сме по-бързи.
— От какво по-бързи?
— От онова, от което всички трябва да бягат — рече тя. — Онова, което идва и за теб.
Прекосихме купчина от гофрирани ламарини, които затракаха под краката ни. Аз изгубих равновесие, но успях да се задържа.
— Наричаме тези места укрития — рече тя. — Това е от по-хубавите. Усамотено е и се намира далеч от пътя. Ченгетата понякога го обикалят, но никога не влизат вътре. По-трудно е да държим настрана скитниците. Все се появява по някой и Хениг ги гони.
— Обзалагам се.
— Не, не ги убива. Той не е лош човек.
— Лесно ти е да го кажеш. Не теб удари в лицето.
Тя поклати глава.
— Абсолютно нищо не разбираш.
— Тогава ме просвети.
Ръцете вече ме боляха от тежкия товар.
— Скоро и това ще стане.
Нещо в начина, по който го изрече, ме изнерви. Реших да рискувам с предположение:
— Викърс ли? Кога?
— О, Викърс е вече тук.
Тя спря. Бяхме пред сградата, в която прекарахме нощта. Тогава осъзнах защо ме бе повела на тази разходка, не беше само заради дървата. Ако Викърс още не беше решил какво да ме прави, вероятно не искаха да чакам вътре. Нямаше нужда да обсъждат съдбата ми пред мен.
Мърси наклони глава към дупката в стената и рече:
— След теб.
Така или иначе нямах голям избор. Наведох се, минах през дупката и влязох вътре. Мърси вървеше точно зад мен. Може би прекалено близо.
Трябваше ми известно време да свикна със сумрака.
Намирахме се в края на големия хангар. Видях товарния контейнер и огъня. Потърсих Хениг, но от него нямаше и следа. Сигурно се криеше зад товарния контейнер, готов за скок? Или пък го бяха отпратили.
Пристъпих по-близо — лагерът беше опустял.
Но не се наложи да чакам дълго.
След миг чух приближаващи гласове от другото помещение. Хениг влезе първи, следван от Викърс. Или поне реших, че това е Викърс.
Тя беше все още отчасти в сенките. Висока, с къса кестенява коса. Носеше тъмни широки панталони и риза с дълги ръкави. Бяла якичка. На лявата й китка имаше златна гривна. Изглеждаше, сякаш излизаше от заседание на управителен съвет или от съдебна зала. Която и да беше, не бе облечена като човек, който се крие в гората.
Нямаше какво друго да сторя, затова заобиколих огъня и стоварих на пода дървата, които носех. Непознатата ме погледна, сякаш за първи път забелязваше присъствието ми, а после светлозелените й очи се вдигнаха към лицето ми.
И тогава я познах.
Това беше жената от апартамента на Брайтън.
Озърнах се объркан към Мърси, но тя не ми даде никакво обяснение.
Другата жена ме оглеждаше с неразгадаемо изражение. Може да беше ядосана, или пък разочарована, или просто ме преценяваше.
Не знаех какво да кажа, затова си мълчах. Оставих я да ме зяпа, докато реши каквото там щеше да решава. Или може би вече беше взела решение и бе наминала да ме извести за него. Мърси заобиколи огъня и седна на входа на товарния контейнер.
— Не се познаваме официално — каза жената и ми подаде ръка. — Казвам се Викърс. — Пристъпих към нея и стиснах ръката й. Тя беше нежна и с дълги пръсти.
— Ерик Аргус.
Викърс се обърна към Мърси.
— Не ми казвай, че Хениг го е подредил така.
— Нещо такова — отвърна тя.
Викърс ме погледна.
— Ела с мен. Трябва да обсъдим много неща.
Глава 36
— Преди много време имало една жена, която съставяла корпоративни бюджети, годишни отчети и правела внимателни и надеждни оценки на търговския риск; после се случило нещо ужасно.