— И какво е то? — попитах аз.
Бяхме навън и вървяхме по стар път. Тук следите от гумите бяха прорязали двойни пътечки през високата трева, която покриваше всичко наоколо.
— Открила, че всичките й оценки са грешни. Светът бил много по-опасен, отколкото съзнавала.
Стигнахме до голяма дупка в пътя, затова прекосихме тревистата междина и минахме на другата пътечка. Над нас слънцето тъкмо се подаваше през разседите в огромния бял, накъдрен като карфиол облак. Ден като от пощенска картичка.
— Точна оценка може да се направи само ако разполагаш с цялата информация — продължи тя.
— А на вас ви липсваше тази информация, това ли намеквате? — На всички ни липсва в една или друга степен. Винаги съм била предпазлив човек, но този свят ме превърна в нещо, което никога не съм била.
— И какво е то?
— В комарджия.
— Затова ли съм тук, това е някаква игра?
Тя кимна.
— В някои отношения. — Отвори сакото си и извади две големи лъскави фотографии. Подаде ми ги. — Знам, че сте се срещали с Брайтън, но разпознавате ли и друг на снимката?
Познах го веднага.
— Боаз.
— И кога се запознахте с тях?
— На конференция преди няколко седмици.
— За какво говорехте?
— Тогава ли? Предимно за мечове, доколкото си спомням.
Оглеждах снимките в ръцете си. Приличаха на кадри от охранителна камера. Брайтън беше с група мъже, които влизаха в някаква сграда. Стара банка или офис сграда. Боаз беше до него, отряд бизнесмени, устремили се към някаква много важна корпоративна среща.
— О, за мечовете, значи. Явно сте му станали симпатичен.
Върнах й снимките.
— Не останах с такова впечатление.
— Тези са отпреди няколко години. — Тя ги прибра пак във вътрешния джоб на сакото си. — Вече са по-предпазливи. Трудно е да се приближиш до тях.
— Но вие май сте успели. — Спомних си какво бе казала за корпоративните бюджети и баланси. — Работите за тях.
— Може и така да се каже. По-конкретно, работя за фондацията. Виждам ги съвсем рядко там, но не храня никакви илюзии. Всички заповеди се спускат директно от тях. Аз съм просто добро корпоративно роботче или поне бях. Те наемат направо от Бръшляновата лига, макар че ще лапнат всеки талант, до който се докопат. Търсят хора, които са добри в синтезирането на данни от широк спектър източници. Това е специална дарба, но аз съм много по-добра в това, отколкото дори те си представят. По-добра, отколкото са очаквали, и точно това ни доведе дотук. Оказах се прекалено добра в работата си.
— Да разбирам ли, че сте напуснали?
— Не съм напуснала — усмихна се тя. — Никой, който работи за фондацията, не я напуска. А бяга. Закриваш банковите си сметки и бягаш, а после те хващат. Винаги става така.
— Значи е имало и други.
Тя кимна.
— Неколцина, за които успях да разбера през годините. От тях се е изисквала лоялност, но ако не са могли да я осигурят, са замълчавали. Завинаги.
— Ако всеки път е ставало така, защо изобщо избягахте? Защо не останахте и не продължихте да бъдете добро корпоративно роботче?
— Защото научих нещо, което другите не са разбрали. Научих кои са те всъщност. — Тя спря внезапно и ме погледна. — Видях името ви за първи път във фондацията.
— Заради експеримента.
Тя поклати глава.
— Много по-рано. — Извърна се от мен и продължи да върви. — Бях част от екипа на фондацията, който се занимаваше с откриването и оценката на проектите за наградата „Откритие“, и тогава преглеждахме много изследвания. Имахме твърде сложна система за оценка, за да разберем дали заслужават специално внимание. В списъка винаги фигурират стотици проекти. Хиляди имена. Отначало си мислех, че търсим онези, които имат някаква стойност, а след време се оказа, че търсим нещо съвсем различно.
— И какво беше то?
— Обявените цели на фондацията бяха лъжа. Ние не се стремяхме да възнаградим постижения. Опитвахме се да ги предскажем.
— Да ги предскажете?
— Да.
— И с каква цел?
Тя не отговори. Вместо това извърна лице към пътеката и смени темата.
— За какво говори с вас Брайтън в апартамента си?
— За много неща, но повечето нямаха смисъл.
— Все пак ми кажете.
— Говори за вълните. За Антропния принцип. За тръбата на Гавраил.
— А, за тръбата… Той има склонност към класиката. Каза ли нещо друго?
Опитах да си спомня. И пак видях асансьора и усетих метала под лицето си. Прогоних този образ.