— Спомена и нещо, наречено аберис или абрекс.
— Еберакси.
— Да. Това беше думата.
— Какво точно каза?
Ето това беше залогът. Играта. Моментът, в който трябваше да изиграя коза си, или да се прецакам. Видях го в очите й, в начина, по който чакаше отговора. Спрях, а тя направи още няколко крачки, преди да осъзнае, че е сама.
Обърна се и ме погледна. Във всички преговори идва момент, в който трябва да поставиш граница. Това беше моята. Викърс беше достатъчно умна да го разбере. В преговорите се дава и взима. Сега бе мой ред да питам. Лицето й остана безстрастно, чакаше да заговоря.
— Защо Брайтън иска да ме убие? Защо уби приятеля ми?
Лицето й не се промени, но в погледа й се появи изтощение — очи на генерал след поражение.
— Светът си има своите тайни — рече тя. — И такива, които искат да ги опазят. Вашата кутия разкри твърде много.
Помислих си за Сатвик. Как я смали. Как я дигитализира. Как я превърна в продукт. После как го увиха в платнището.
— Не — казах аз. — Трябва да има нещо друго. Статията е вече публикувана. Брайтън говори за онези, които не могат да колапсират вълната. Нарече ги обречените.
— Да, и това име им подхожда.
— Какво имаше предвид?
— Вие сте физикът — каза тя. — Според вас какво е имал предвид?
— Не зная.
— Защото гледате загадката на обратно. Не те са мистерията.
Нещо в изражението й подсказваше, че очаква да забележа очевидното.
— Искате да кажете, че ние сме мистерията.
Тя се усмихна.
— Разбира се.
Този парадокс е съществувал винаги — свободна воля в една детерминирана Вселена. Защото математиката винаги беше права. Тя се проваляше единствено по отношение на нас. Мистерията не бяха онези, които не можеха да колапсират вълните. Мистерия бяха тези, които могат.
— Самото съзнание — рече тя. — Ето кое е вечната мистерия, нали?
— Ами обречените? Кои са те?
— Мислете за тях като за съединителната тъкан на света. Те работят и създават семейства. Те гласуват в страните, където се гласува, и вдигат метежи там, където стават метежи. Те стоят зад превратите или пък губят главите си в преврати. Те са тихото малцинство, което функционира в сложен набор от параметри. Те стабилизират социалния ред, за да могат обществата да растат и процъфтяват.
— Не ви разбирам.
— Антропният принцип изисква Вселената да бъде точно каквато е, за да създава живот, но нека стигнем малко по-нататък. Нима не е същото при създаването на култура? Различни роли в точно съотношение. Обречените просто помагат нещата да вървят в тази посока.
— Значи имат някаква цел.
Тя поклати глава.
— Колкото прелетните птици имат цел. Тяхното поведение е предопределено, вкарано в коловоз.
— И докъде води?
— Тяхното влияние помага на цивилизацията. Мислете за тях като за грес, която смазва колелата на обществата. Без тази грес металът ще застърже в метал. Механизмът ще заяде. Ще се стопи. Големият двигател ще спре. Но обречените не са изобретили нищо. Те не могат да създават. Затова има нужда от хора като вас.
— Кой има нужда?
Тя примигна.
— Светът, разбира се. Когато се срещнахте с Брайтън за първи път, вие се хранихте заедно с него, нали?
Трябваше ми малко време, за да разбера. Моят собствен механизъм започваше да заяжда.
— Да, вечеряхме.
Викърс се обърна бавно и пак тръгна по пътеката. Осъзнах, че очаква да я последвам, затова поех след нея от дясната й страна. Обувките й оставяха малки отпечатъци в меката почва. Тя се обърна към мен.
— Какво ли е било да седите заедно на масата? Никога не съм се хранила с него. Говорили сме само за бизнес. Още преди да науча какъв е, усещах, че в него има нещо ужасно. Философите пишат, че злото съществува, за да може да се разкрие доброто. — Тя ме погледна. — Мислите ли, че е така?
— Нямам представа.
— Всичко е написано, ако знаете къде да търсите. Забелязваш малките следи в документите и накрая всичко добива смисъл. Винаги е имало вражда между две сили. Вземете която и да е религия и ще откриете воини и в най-старите истории. Имената нямат значение. Никога не съм била вярваща, така че можете да си представите изненадата ми, когато научих, че всички стари писания са истина.
Аз пък осъзнах, че нищо вече не може да ме изненада.
— Значи Брайтън е един от тези воини? Това ли казвате?
— Да. — Зелените й очи бяха съвсем безизразни. — Един от най-старите.
— Какво иска?
— Онова, което тези като него винаги са искали. Да спрат напредъка. Да възпрепятстват прогреса. Да забавят настъпването на постмалтусианския растеж. Те посяват хаос. Те са враг на света. Целта им е съвсем проста — да ни попречат да стигнем до следващото ниво на обществено развитие.