Викърс дръпна разделителя от книгата и го разгъна — намачкан лист хартия, на който бяха изписани числа и букви. Тя го приглади на масата и рече:
— Ето неговата формула.
— В подобна каскада може да има безкраен брой вселени. Съществуването не е циклично, а серийно.
Поклатих глава. Бях виждал тази формула. Впечатляващо упражнение по дедукция, но като много други теоретични космологии недоказуемо.
— Няма доказателство — казах аз. — Това е просто спекулация.
— На пръв поглед, да, вероятно, но има известна математическа неумолимост в тази идея, нали? Ако вторични или третични реалности са възможни, тогава защо онези, които живеят вътре в тези модели да не могат също да създават модели? А после и онези, които живеят в техните модели. Няма горна граница на броя на итерациите, тогава каква е вероятността ние да живеем в първичната Вселена? Възможно ли е светове да се множат нагоре, щом световете се трупат един върху друг?
Поклатих глава. Краен обем, но безкрайна повърхнина.
Тя посегна към другия край на масата.
— Математиката е доста ясна: в такава система може да съществува почти безкрайна каскада от вселени, но има само един първичен свят. Така че, статистически погледнато, или следващи вселени са невъзможни, или ние вече живеем в една от тях.
Втренчих се в нея.
— А ако се намираме в каскадата — продължи тя, — тогава знаем коя Вселена трябва да сме.
— Как така?
— Една много специална Вселена — рече тя. — Защото ние все още не сме се развили достатъчно, за да разгърнем наши собствени реалности.
Отворих уста да отвърна, но пак я затворих. Защото разбрах. Разбрах за какво говори.
Тя се взираше в лицето ми.
— От всички безкрайни вселени, които могат да съществуват в подобна каскада, нашата може да е единствено…
— Последната — прекъснах я аз. — Последната Вселена. — Единствената, която все още не беше породила други вселени.
Тя кимна.
— Върхът на копието.
Спомних си за микроскопа и как пропадах в изображението. Няма дъно.
Обърнах се и се вгледах в махалото, като обмислях думите й.
— Значи казвате, че всичко е някакъв вид изкуствена конструкция?
— Не, не всичко. Вие не задавате правилния въпрос. Нима вече не е очевиден?
— Нищо не е очевидно.
— Дори след всичко това вие още не можете да го видите. — Тя поклати глава. — Вселената е обект — сбор от вълни, както цялата материя е сбор от вълни. Вече знаете това от физиката.
— Е?
— И какво ви говори това?
— Аз…
Стиснах зъби. Не разбирах какво намеква.
— Вселената е просто средата, през която тези вълни се разпространяват. Ние не сме в някакъв вид симулатор. — Тя поклати глава. — Ние сме симулаторът.
Взирах се в нея в опит да разбера.
— Ние сме създатели. — Тя изучаваше лицето ми. — Съзнанието. Това е магията.
Отворих уста да заговоря, но нищо не излезе от нея.
— Това кипящо гнездо от вълни е само шаблон. Способността да колапсираме този шаблон е същността на съзнанието. Душата. Наречете го, както искате. Всяка вълна е потенциално действие, което ние превеждаме във физическа реалност чрез силата на съществуването ни.
— Значи казвате, че Вселената е обект — среда за вълната.
— Да.
— И ние създаваме съществуващото от матрицата на тези вълни.
— Да.
— Тогава кой е създал матрицата?
Тя пак се усмихна.
— Предполагате, че е трябвало да бъде създадена. Може би всяка Вселена в каскадата не е създадена, а открита. Емерджент, който трябва да бъде отключен.
— Ами обречените? — попитах аз. — Ако не могат да колапсират вълните, тогава какво всъщност виждат те?
— Питате дали обречените виждат света, какъвто всъщност е.
— Виждат ли го?
— Те изобщо не виждат света. Те са света. Или един аспект от него, в който няма нищо, което да не е част от света. Те не виждат нищо, защото в тях няма нищо, което може да осъществи наблюдението, няма гледна точка.
Почувствах нужда да седна.
— Те са предопределени от това, което са били, когато са създадени. Добрите овце на света, които да поддържат баланса.
— Какъв баланс?
— Представете си свят, в който всички са като вас. Или като мен. Или като някой от нас. Ще функционира ли той? Ще съществува ли цивилизация? Балансът в обществото лесно се нарушава. Ние сме непредсказуеми по природа, а обречените са отговорът на това. Та са онова, което светът има нужда да бъдат.