— Брайтън говореше за света, сякаш е същество с нужди. И вие звучите като него.
— Нима?
Не отговорих.
— Ами ако не се нуждаеше от тях? Ако светът не се нуждаеше от обречените, какво щяха да правят?
Тя сви рамене.
— Вероятно щяха да изчезнат напълно.
Мълчах много дълго, обмислях чутото. Да си позволя… ако не да повярвам, поне да свикна с мисълта.
— У Брайтън имаше едно момче. То не колапсира вълната.
— Обречените в по-голямата си част са добрите овце, както ви казах, но те могат да бъдат променени. Ако им влияете от ранна възраст, тяхната податливост към внушения може да бъде използвана и насочена срещу общото благо. Те нямат съвест. Те нямат нищо. Представете си просто едно същество от плът. Такова е и нашето момче. Както и охранителите на Брайтън някога са били момчета.
— Ето откъде ги взима.
Тя кимна.
— Ако онези, които не могат да колапсират вълната, са наречени „обречените“, тогава кои сме ние? Какво е нашето име?
— Ние сме „изгубените“ — каза тя. — Каквито сме във всички стари истории. Чакаме нашето изкупление или нашия съд. Не само пространството се раздува между световете, а и времето. Както един свят може да живее в друг, така и един момент може да живее в хиляди години.
— А потрепващите, все още не разбирам каква е тяхната роля. Кои са те изобщо?
Тук тя замълча и погледна към люлеещото се махало.
— Те идват от горната част на каскадата. Не са от този свят, нито от следващия, а от по-горен.
Взирах се в нея.
— И защо са дошли?
— Защото там, далеч горе се случва нещо. Нещо ужасно. Светлите са дошли отдавна. Както и другите, които се борят с тях.
— Кои са те?
— Това, което едните се опитват да изградят, другите се опитват да разрушат. Ние сме тяхното бойно поле.
— И какво се случва?
— Те cе избиват. Изграждащите са изгубили, техните битки са записани с йероглифи. Долината на река Инд. Теотихуакан. Перу. На други места. Най-смелите от тях загинали първи — после останалите, един след друг. Техните сблъсъци са отразени във възходите и паденията на цивилизациите. Двете страни са се унищожавали помежду си, докато не са останали само неколцина от най-старите. Най-предпазливите. Най-лукавите. Онези, които могат най-добре да се скрият.
— Такива като Брайтън ли?
Тя кимна.
— Той е един от последните.
— А какво е станало с другите?
— Няма ги. Мъртви са.
— Осъзнавате ли колко невъзможно звучи това?
— Кое е невъзможно във времевия мащаб на една Вселена? Или на хиляди, хиляди вселени?
— Ако всичко това е истина и вие сте научили толкова много за Брайтън, тогава защо ми помагате? Защо се изпречвате на пътя му?
— Философите смятат, че злото съществува, за да може да се разкрие доброто, но аз мисля, че понякога злото може да се промъкне в теб така, че дори да не осъзнаваш, че си част от него. А когато го разбереш, вече е късно и ти продължаваш да вършиш зло, защото се страхуваш или защото си принуден, и по този начин можеш да предадеш целия си живот, цялото си съществуване, стъпка по стъпка, решение по решение. Аз бях Юда. Заради мен умряха учени. Най-добрите и най-умните. Реших да не го правя повече. Опитах се да спася Сатвик, но се провалих. Може би вие имате шанс.
Тя спря и пак погледна махалото, сивият железен топуз изсвистя във въздуха.
— Преди малко повече от година това махало се премести — каза тя. — Пироните би трябвало да падат по точно установен ред. Безотказно, като по часовник. Но миналата година махалото остави един от тях изправен. Малка подробност. Едва забележима, ако не наблюдаваш внимателно. — Тя приклекна до обръча от пирони. — Балансът е нарушен. Нещо се е променило.
— Какво означава това?
Махалото изсвистя отново покрай нея, поело в другата посока, и изчезна в сенките.
Викърс се обърна към мен.
— Означава, че времето вече не е на наша страна.
Глава 38
Викърс ме поведе обратно към лагера. Беше ранен следобед и там кипеше трескава дейност. Огънят почти догаряше. Спалните чували бяха прибрани. Имах чувството, че са следвали някаква процедура — като опитни войници, които вдигат своя бивак. Мърси спря, когато ме видя, и на лицето й се изписа облекчение. Осъзнах, че не е била съвсем сигурна, че ще се върна. Зачудих се дали се случва често. Дали хората тръгват на разходка с Викърс и не се завръщат?