— Какво ще правим? — попитах аз.
Те не ми обърнаха внимание. Викърс прекоси помещението и измъкна един пластмасов варел изпод масата, на която държаха оръжията. Варелът беше тежък и прокара пътека в мръсотията по пода. Викърс се наведе да свали капака му.
— Комплекти за оцеляване — рече тя и ми хвърли едната раница.
Сложих я на гърба си, приличаше на старо армейско снаряжение. Към пет килограма, почти празна. Видях си телефона на дъното на варела, грабнах го и го пъхнах в джоба си.
— Трябва да сме бързи — каза Викърс. — Не се разделяйте. Ако се наложи, ще се срещнем в другото убежище.
Хениг грабна една раница, отвори я и започна да я тъпче с муниции от масата.
— Друго убежище ли? — попитах аз.
— Няма време — сопна ми се Викърс.
Грабнах последния пистолет от масата, като очаквах да ме спрат, но Хениг само ме изгледа и не каза нищо. В това време Мърси слагаше своята раница на гърба си. Викърс тръгна към дупката в стената и рече:
— Последвайте ме. — Озърна се към мен и добави: — Не изоставай.
Хукнахме. В колонка, приведени. Движехме се съвсем тихо през сградата и прекосявахме помещение след помещение.
— Е, какъв е планът? — попитах аз.
— Не поглеждай назад — каза Викърс.
— Ами ако ни хванат?
— Дано не ни хванат.
Хениг долепи гръб до стената и огледа помещението зад нас, докато Викърс надничаше през дупката. Лицето й беше застинало в концентрация. Тя мина през отвора да провери от другата страна, после се върна и рече:
— Не ми харесва. Хайде.
Наведе се ниско и ни поведе в друга посока.
Минахме през още едно празно помещение към врата, която ни изведе в дълъг коридор. Стените му бяха покрити с гнила ламперия, а на пода се беше събрал цял пръст прах. Никой не беше влизал тук от десетилетия.
Излязохме от коридора и се озовахме в друго голямо помещение — вероятно тук навремето се бе намирало основното производствено хале, но то отдавна беше превърнато в още един склад. Бяхме го прекосили до средата, когато го чухме.
Точно отвън. Трясък на вратата на кола. После лай. Макар че имаше нещо странно в тези звуци. Струваха ми се някак по-плътни от обичайно. Викърс застина. Останалите заковахме зад нея.
— Късно е — прошепна Хениг.
Лаят се засили.
— Кучета — обадих се аз.
Мърси поклати глава.
— Не, по-лошо е.
— Хрътките — каза Хениг и погледна към пистолета ми. — Може да се изкушиш да ме застреляш — каза той и срещна погледа ми. — Ако това си намислил, предлагам ти да изчакаш първо да стане, каквото ще става.
Кимнах.
— Няма да те застрелям.
В този миг отвън се чу друг звук — дрънчене на метал, нещо голямо тичаше по срутена част от стената от гофрирана ламарина.
— Хайде, насам — каза Викърс.
И ние я последвахме.
Хукнахме през сградата, прескачахме купчини тухли и влязохме през една врата в по-малка стая, пълна с тръби и големи стоманени варели. Хениг спря, обърна се и допря пръст до устните си. Долепихме се до стената, скрити в сенките.
Някъде зад нас се чуха тежки стъпки и след миг се разнесе силен трясък. Дойде от помещението, от което тъкмо бяхме излезли. После се надигнаха гласове и ми се стори, че чувам нещо като сумтене на животно. Нещо голямо вдишваше и издишваше тежко.
От мястото си виждах през вратата част от другата зала. След миг се чуха и леки стъпки. После тих смях и шепот в отговор.
— Те са тук — каза Хениг.
В другия край на стаята се появи фигура.
Глава 41
Когато бях малък, си играех на стария вълнолом близо до мястото, където татко закотвяше яхтата. Стар гнил дънер плаваше в плитчините — огромен и полепен с миди, обречен да остане при малкия кей. Да го нарека пристан, би било твърде великодушно.
От мястото, където седях на вълнолома, виждах как вълните прекосяват водата на ивици, освен в края на стария дънер. Около него вълните бяха различни. Неравни. Там теченията бяха нарушени и сиянието се движеше различно. На снимка нямаше да личи, но на живо се виждаше, проблясъците прииждаха по-бързо — място, което не се държеше като цялото.
Само за част от секундата фигурата, която мина през прага, изглеждаше точно така. Човек, но и нещо друго. Пертурбация. Зона на неправилност, където вълните бяха по-бързи.
Той тръгна по нашите следи по мръсния под.
Хениг реагира първи.
Опря пушката на рамо и стреля. Фигурата вдигна глава и вълничките се разгърнаха като огнени струи, като трептящо сияние на зора. Мъжът внезапно прекоси стаята, преодолявайки разстоянието с дълги, почти прелитащи крачки. Замръзнах на мястото си, не можех да помръдна. Хениг изрева и стреля, а Мърси изпищя.