— Бягай!
И аз побягнах.
В сляпа паника.
Скочих през дупката в стената и хукнах през празния склад, а после по коридор. Бягах презглава. Когато минах през още една дупка, излязох на открито, препънах се в нещо и забих лице в пръстта. Болка се стрелна през счупения ми нос. Изпъшках и затворих очи.
Слънцето хвърляше черни резки по пътеката. Изправих се нестабилно на крака и почувствах, че нещо топло тече по лицето ми. Потърках носа си с опакото на дланта си и тя стана червена. Пак кървях.
Тръгнах към най-близката сграда и се озовах в някакъв хангар. Щом влязох вътре, се насочих право към най-тъмните сенки с надеждата да се скрия сред тях. Къде бяха останалите? Прималя ми. Главата ми се маеше. Когато вече нямах сили да тичам, се свлякох до една купчина отломки и се сврях до стената.
Зрението като че ли ме изоставяше, сякаш не получавах цялата информация от очите си. Като при мозъчното сътресение след пожара. Чух изстрел. После още един. Писък в далечината. През отворената врата на хангара видях как Хениг тича между сградите. Лицето му беше окървавено, а очите — обезумели.
Хрътката го гонеше. Или поне трябваше да е хрътката.
Тя беше черна и лъскава като ротвайлер, но много по-голяма, не бях виждал такова куче — не можех да го проумея. Мърси се оказа права: умът попълваше празнините.
Можех да я виждам по няколко начина. Само за части от секундата. Нещо като хиена — когато разкъса ръката му. Кръв шурна по земята и тогава я видях иначе — като огромно черно куче.
В този миг си спомних за пистолета, който бях взел от масата. Но когато погледнах ръцете си, видях, че са празни. Обърнах се и установих, че той не лежи и на пода до мен. Спомних си падането. Сигурно го бях изпуснал, когато се препънах.
Писъците на Хениг се промениха — не знаех, че човек може да издава такива звуци. Звуци, които ми се искаше никога да не бях чувал. После настана тишина.
Затворих очи. Ослушвах се и чаках.
Когато най-сетне надникнах от мястото си в сенките, бяха изминали няколко минути. Пространството пред вратите на хангара беше празно, имаше само малка червена фигурка в тревата, която не помръдваше.
Изправих се и тръгнах внимателно покрай стената. Видях дупка в нея и влязох в друго помещение. После в още едно. Дупките създаваха път през руините. Пред мен коридорът се разделяше и аз поех надясно. Чух шум отпред и застинах, сърцето ми бумтеше лудо. Нещо приближаваше. Видях врата вдясно и веднага се шмугнах през нея. Стаята беше малка, вероятно стар офис на началник-смяна, стените й бяха изцапани с черно, а прозорците липсваха. Имаше и остатъци от бюро. Преди трийсет години сигурно щеше да съперничи на писалището на Джереми, но сега беше изгнило и потрошено, с избити крачета.
Стъпките приближиха и аз се свих зад бюрото, после притиснах лице към пода и надникнах през процеп в задния плот — пролука в издутото от вода дърво, откъдето можех да виждам в стаята.
Последва движение, което очите ми не успяха да регистрират. Два крака минаха пред мен, мярна ми се нещо като плат.
Къде беше Мърси?
Краката изчезнаха за малко зад една колона и аз промених позицията си, за да виждам по-добре. И наистина го видях. Познат мъж.
Мъж, с когото бях вечерял. Мъж, който говореше за вино и музеи. Мъж, който беше убил мой приятел.
Всичко зависи от гледната точка на твоето острие.
Брайтън прекоси стаята и аз успях да го огледам. Беше с тъмно ловджийско сако и по ръкавите му беше полепнала пръст. Бледите му сияещи очи се взираха в сенките, но никъде не виждаха причина да спре. Той се скри зад ъгъла.
Когато изчезна, изчаках трийсет секунди, преди да се изправя и да прекося в другата посока. След това се затичах и се оглеждах за Мърси, надявах се да я зърна някъде. Навън въздухът беше свеж и чист. Небето синееше. Почувствах се твърде уязвим — видим от стотици ъгли.
В далечината пак изкънтяха изстрели. Някъде напред.
Обърнах се и хукнах в другата посока — като пак минах през сградата. Сърцето ми биеше лудо. Тичах на сляпо, исках да се отдалеча възможно най-много от тези звуци. Бягах, докато дробовете ми пламнаха и краката ме заболяха.
Едва не се препънах в Хениг.
Той вече беше наполовина. Половин ухо, половин тяло, което лежеше точно до вратата на хангара. Отново съвсем ясно осъзнах факта, че нямам пистолет. Наведох се и взех пушката му от калта. Дулото беше покрито с кръв, но още ми се струваше годна да стреля. Стиснах я с две ръце и продължих да тичам.