Няколко секунди изминаха, преди Брайтън да се появи в халето.
Беше съвсем тихо, докато той оглеждаше празната товарна рампа. И тишината сякаш го обърка. Той огледа ъглите. После бавно извърна глава нагоре. И се усмихна.
— Ето къде си бил.
Хукнах по мостчето към вратата отсреща и се озовах в друго помещение. Тук имаше тръби и котли, огромни празни казани и изкривени метални парапети.
В другия край на малката стая видях врата, а след нея още едно стълбище — това водеше надолу и аз замалко да хукна по него. Но знаех, че няма да успея да му избягам. Той щеше да ме хване и убие. Затова просто се спотаих в сенките. Когато достигнеш до предела на борбата или бягството, има една последна възможност. Да се скриеш. Наврях се зад един от големите стоманени казани в ъгъла — до огромна отточна тръба, която зееше между две от машините.
Зачаках.
Тичащите стъпки приближаваха. Влязоха в стаята, спряха, после я прекосиха до другия край.
Продължавай. Слез по стълбите.
При вратата стъпките секнаха отново.
Моля те. Затворих очи. Откъснах се от самия себе си. Аз не бях там.
Изминаха три секунди. После пет.
След това стъпките продължиха, поеха надолу по стълбите и се отдалечаваха все повече.
Най-сетне изпуснах дъха си, сърцето ми още бумтеше. Брайтън си беше отишъл.
Изчаках да чуя нещо. Каквото и да е. Зачудих се дали Мърси е оцеляла. Дали са я хванали.
Тогава наистина чух нещо, тих звук, но от другата посока. Почти можех да си представя, че не го е имало. Започнах да броя. Звукът не се чу повече. Три, четири, пет… Когато стигнах до десет, се наведох напред. Проточих врат, за да огледам стаята, но там нямаше нищо. Никого.
Подадох се още малко. И се ужасих от шума, който вдигнах, докато сурках колене по пода.
Стаята беше сумрачна и мръсна; не виждах какво има зад казана в центъра — само слабата светлина, която се процеждаше през отворените врати и през дупките в тавана.
Двайсет и пет, двайсет и шест, двайсет и седем…
Още броях. Продължих до шейсет, преди да се раздвижа, а познатият ритъм на числата ми носеше утеха. Хвърлях числа срещу мрака, както когато бях дете.
Запълзях по пода около казана, а хълбокът ми закачи нещо и се чу звук, който изкънтя твърде силно в ушите ми. Когато се осмелих да погледна, сърцето ми се качи в гърлото.
Брайтън си беше отишъл, но на прага стоеше друг мъж.
Още едно познато лице.
Неспокойните очи на Боаз претърсваха сенките.
— Излез, излез, където и да си — рече той.
Същият глас от онази вечер в ресторанта — с едва доловим акцент, който не можех да определя.
Замъкнах се бавно назад около казана, докато вече не го виждах. Обувките му захрущяха по пода, а аз се притиснах още по-плътно до стената и опитах да се свия. И все пак бе само въпрос на време. Осъзнах, че вероятно ще умра в тази стая.
— Ерик — чу се пак гласът. — Знам, че си тук.
Стъпките поеха към центъра на стаята.
Отдръпнах се още по-навътре в ъгъла и точно тогава усетих как нещо закачи крака ми. Краят на отточната тръба, която стърчеше между един казан и огромна помпа. Беше широка шейсет сантиметра. С радиус на автомобилна гума. Малка автомобилна гума. В друго време, преди разрухата, тя сигурно е била свързана с казана и по нея е изтичало онова, с което са го пълнили. Но сега казанът беше отместен, празен и почти разпаднал се, а тръбата — оголена. Огледах я критично и започнах да пресмятам. Щеше да е доста тесничко, но не и невъзможно. Раздвижих се бързо и понечих да се навра в тръбата с главата напред, но ужасът от това ме спря. Адска чернота. Затова се извъртях и пъхнах първо краката си, като внимавах да не вдигам шум. Тръбата беше широка точно колкото да се провра. Отвътре беше гладка и покрита със слуз, и аз се зачудих какво ли вещество е текло по нея. След това реших, че не ми трябва да знам.
Стъпките на Боаз изхрущяха отново.
Дали ме беше чул?
Не смеех да помръдна.
Стъпките приближиха, заобикаляха казана.
— Видях те да се качваш по стълбата — каза той. — Но не слезе.
Видях краката му, обути в широки панталони. Носеше кожени планинарски обувки. Краката се приближиха и го доведоха от другата страна на казана, а после и в ъгъла.
— По принципа на изключването, излиза, че още си тук.