Той се наведе към ъгъла и ръката му мина покрай тръбата на сантиметри от лицето ми.
— Защо се криеш, малка мишко? Твоят приятел Стюарт не се криеше така.
Усетих как изстивам отвътре. Стюарт. Боаз беше толкова близо, че можех да го докосна.
— Той храбро си взе лекарството — добави той.
Ръката му се люшна пред отвора на тръбата. Голяма ръка. Бяла. С поддържани нокти. Ръка на бизнесмен.
— Трябваше да го видиш на билярдната маса. Толкова много кръв.
Тръбата сякаш ме притисна. Дали лъже? Догади ми се. Това вече беше твърде много. Първо Сатвик, сега и Стюарт. И то заради мен. Съсипвах всичко, до което се докосвах. Пак стаих дъха си. Посегнах назад покрай тялото си и напипах в джоба си студения метал.
Бледата ръка пак се люшна и изчезна. Краката се отдалечиха. Вече не го виждах.
Сърцето ми още бумтеше лудо.
Последваха три секунди пълна тишина. Мракът в тръбата. Внезапно движение и главата на Боаз се появи пред очите ми.
— Ето къде си бил!
Забих в лицето му препънатото парче стомана.
Глава 42
Той изрева и сякаш се разпадна — звук като от хиляди жужащи оси, — очите ми отказваха да видят онова, което не можех да разбера.
Отдръпнах се рязко, но протегнатата му ръка сграбчи моята и ме задърпа. Аз се извъртях, пак замахнах с парчето метал и след миг то изчезна от юмрука ми. Отдръпнах се по-дълбоко в тръбата.
Една ръка се провря вътре, посегна към лицето ми и докосна косата на челото ми, докато аз трескаво се издърпвах на лакти в тръбата. Крещейки от ярост, Боаз ме последва. Той беше по-едър от мен, но все пак се навря в тръбата — а аз се избутвах назад възможно най-бързо и усещах как тръбата се плъзга под мен; тогава ми хрумна, че това би била ужасна смърт — заклещен и задушен на някой завой на тръбата, откъдето няма да мога да се измъкна обратно. Опитах да извърна глава и да видя какво има зад мен, но не виждах нищо покрай тялото си. Само мрак. Боаз беше наврял вече рамене в отвора и затули светлината. Притискаше се и драпаше напред, пухтеше като локомотив в тясното пространство. Последва внезапна тишина, а после рязко движение, когато той легна по корем и в тръбата проникна светлина. Видях за секунда сребърен проблясък в очите му като на котка нощем.
Деляха ни шест метра.
Той се усмихна. Тъмнината си играеше със зрението ми — ръцете му сякаш се разтеглиха, а дългите пръсти заприличаха на остриета. Представих се как се забиват в лицето ми, изтръгват очите и разкъсват гърлото ми. Тогава видях, че не пръстите му са остриета, а той стискаше в ръката си моето парче метал. — Хванах те, малък мишок такъв — изсъска Боаз.
Ето така изглежда лудостта. Концентрирана до съвършената си, твърда като диамант есенция. Парченце въглен, притиснато под тежестта на цялото съществуване.
Заиздърпвах се назад възможно най-бързо и се опитвах да не мисля как ще свърши всичко това.
Усмивката на Боаз ставаше все по-широка, а тялото му се издигна и запълни тръбата — потопи ни в мрак.
Наполовина пълзях, наполовина се плъзгах навътре в калната и гладка тръба. Времето сякаш изгуби смисъл в мрака.
Стържене на стомана. Три метра. Шест метра. Моето накъсано дишане.
Краката ми се удариха в нещо и сърцето ми започна да бумти в гърдите, когато осъзнах на какво съм се натъкнал — тръбата завиваше.
Започнах да ритам с крака, за да открия отвора. И го открих.
Реших, че тръбата завива надясно или наляво, но не извадих такъв късмет.
Тя извиваше надолу.
Извъртях се, колкото можах, извих гръб и усетих как кожата по пищялите ми се свлича, после хълбоците ми преминаха през извивката и последва миг на паника. Миг, в който почувствах как гравитацията ме сграбчва, и се застопорих в тръбата с ръце, за да се задържа. Не знаех колко дълбоко стига тази тръба. Можеха да са три метра или пък цял етаж, дори повече, ако беше свързана с някаква подземна канализация. Тази мисъл ме накара да настръхна. Нямаше да има връщане нагоре. Ръцете ми се изплъзваха и аз чух собственото си пъшкане, когато се притиснах по-плътно до стоманата, за да не падна.
Драскането пред мен затихна. Боаз беше спрял да се движи.
— Какво става, мишленце? — В тръбата гласът му странно се разкривяваше. Звучеше като лудост. — Да не стигна до края на тръбата?
Очите му сякаш пак проблеснаха в мрака, но това беше невъзможно. Далечната светлина зад него го превръщаше в тъмен, помръдващ силует.
Сега се намираше само на три метра от мен. Макар че беше толкова огромен, пак бе успял да ме настигне. Промени позицията си и светлината също се промени — заструи над раменете му. Тогава видях, че той присвива очи. Сякаш внезапно бе разбрал.