Хвърли се напред.
В мрака усетих как ръцете му посягат към мен.
Нямаше време за мислене. Отпуснах рамене. Коремът ми задра по дъното на тръбата, а краката ми увиснаха надолу — и почти успях. Почти.
Една желязна ръка ме стисна за предмишницата.
Изкрещях и се извъртях, но хватката му беше твърде силна, усетих как ме издърпва обратно. Заритах с крака, опитвах да се захвана за нещо в тръбата, а железните пръсти потъваха все по-дълбоко в плътта ми. Другата му ръка се спусна, стиснала металното парче, и замахна към лицето ми — към очите ми, — затова аз сведох глава, за да поема удара с темето си и забих колене да се задържа. Усетих как метала удари в костта. Боаз ме издърпа. Това беше трудна работа, да издърпаш голям мъж, заклещен в тръба, но той беше много силен и аз почувствах как топла кръв шурна по лицето ми от мястото, където пръстите му бяха разкъсали кожата на ръката ми — беше като да те издърпват към витло на вентилатор, защото той ме сечеше със стоманата по главата и пищеше от гняв. Аз притиснах възможно най-силно колене към тръбата, но той ме дърпаше все по-здраво и накрая ме дръпна така бързо и рязко, че рамото ми изскочи от ставата.
Извивката на тръбата внезапно се оказа точно под корема ми, докато Боаз ме влечеше напред, и аз разбрах, че това е краят — той щеше да ме разкъса, като разбие първо главата ми в този мръсен и черен ад, но след секунда ръката му пусна моята, за да ме сграбчи за ризата и да ме извлече по-близо.
Тогава аз изритах, в точния момент, и се издърпах назад с всичка сила. Усетих как ризата ми се изхлузва през главата, а извивката на тръбата се плъзга под корема ми и набира тениската чак до брадичката. И започнах да падам.
Глава 43
Падането продължи три секунди. Може би по-малко.
Усещах как тръбата се плъзга покрай тялото ми, металът свличаше кожата ми, а после се стоварих с разтърсващ костите удар.
Паднах на крака, които се подгънаха под мен по извивката на тръбата — в рамото ми лумна силна болка, а главата ми се удари в метала. После всичко притихна.
Когато си заклещен в пълен мрак, границата, която те дели от безсъзнанието, е съвсем тънка.
Не знаех колко дълго съм лежал в несвяст. Може би секунди. Или минута. Първият звук, който чух, беше някакво дращене над мен. Опитах да се раздвижа и нещо в рамото ми изпука — стържене на кост в кост, когато ставата отново хлътна на мястото си. Изкрещях, а дращенето над мен спря.
Чух дишането му. После дращенето започна отново. Ослушвах се внимателно, не, не можеше да бъде.
Той слизаше надолу.
Не.
Дори с помътеното си съзнание разбрах, че е луд. В тясната тръба нямаше начин да се обърне. Това означаваше, че се спуска с главата надолу. Не беше за вярване, че е поел този риск. Дори да ме убиеше, нямаше да може да се изкачи обратно — не и заднешком. А когато мъртвото ми тяло запречваше тръбата и му блокираше пътя, той нямаше да може да продължи и напред. Щеше да е в капан. Както и аз бях в капан.
Драскането стана по-силно.
Трябваше да направя нещо. Засурках се по корем, а кожата ми пламна от болка. Зачудих се дали изобщо ми е останала кожа. Използвах цялата сила на ръцете си, за да се отблъсна назад по тръбата, а стоманата се плъзна под коленете ми. Времето се разтегли — миговете се превърнаха във векове.
Цяла вечност по-късно спрях. Първо не бях сигурен, затова се концентрирах. Трябваха ми две пълни секунди, за да се убедя, че е истина. Иззад рамото ми блещукаше светлина. Възможно най-слабото сияние. Но дори въздухът вече беше различен. Не толкова задушен. Не знаех колко още ми остава, но вече бях сигурен, че някъде долу има изход от тръбата.
Моля те, Господи, не позволявай да има решетка.
Представях си го. Краката ми първо докосват стоманена мрежа. Няма изход; няма и връщане. Онова създание, което познавах като Боаз, продължаваше да напира към мен с главата напред и метала в ръка. Прогоних този образ. Не биваше да мисля за това.
Тръбата затрещя по-силно. Боаз приближаваше.
След още пет метра плъзгане по слузестата стомана светлината засия по-силно иззад рамото ми и аз започнах дори да различавам пръстите си, почернели от мръсотия и опръскани с кръв, докато се избутвах назад. Видях дълбоки рани по ръцете си, но нямаше смисъл да ги оглеждам по-добре.
Внезапно светлината стана още по-ярка и десният ми крак изрита в празно пространство. Под коляното ми вече нямаше стомана, после извадих и левия и се изплъзнах навън, като едва сега се запитах колко ли е високо. След миг вече падах. Стоварих се на земята, втренчен в тръбата над мен. Бях паднал от метър и половина.