Продължих приведен към оградата, с надеждата, че се движа по вятъра. Когато стигнах до нея, приклекнах и погледнах нагоре. Ръждясало парче от бодливата тел висеше безвредно към тревата. Ако опитах да я прескоча, щях да съм изцяло видим за тях. На този хълм всичко изпъкваше съвсем ясно. В долната си част обаче мрежата потъваше дълбоко в бурените и в почвата. Нямаше как да мина оттам. Не и без да копая, а нямах време за това.
Вдигнах глава, за да видя къде са Брайтън и хрътката, но не ги открих никъде. Сигурно бяха влезли в някоя от сградите или се спотайваха сред тревата и се озъртаха в очакване на движение. Можеше да са навсякъде.
Нямаше смисъл да се бавя. По-добре нямаше да стане.
Прехвърлих раницата през оградата и започнах да се катеря.
Люспи ръжда полепваха по ръцете ми, докато се издърпвах нагоре, и дори се осмелих да погледна назад. В далечината между сградите видях кучешка глава да се извръща — хрътката ме забеляза точно когато прехвърлих крак над оградата и се спуснах от другата страна.
Грабнах раницата и хукнах.
Склонът беше стръмен и аз се спуснах по него сред вихър от листа и вейки. Издълбах коловоз с тялото си надолу. По дъното на клисурата имаше пресъхнало корито на поточе, осеяно с камъни, и аз тръгнах по него. Проврях се под един дънер и се спуснах на по-ниското ниво на потока до нещо, което в по-влажни времена бе представлявало дълбок два метра водопад, а сега беше само каменен праг. Легнах по корем на камъка и се прехвърлих от корниза. Коритото на реката вече се изравняваше отново, когато чух хрътката на върха на хълма. Блъскаше се в оградата. Зачудих се дали мрежата е издържала. И дали хрътката може да се катери.
Прескочих още един дънер в клисурата и едва не пропаднах в дупка. Слънцето беше високо вече, но сенките тук долу още бяха дълги. Клисурата почти тънеше в мрак.
Първо усетих миризмата, а после го видях. Миризмата на риба, сол и океан.
Спомних си думите на Мърси: „Ако извадиш късмет и няма прилив“.
Тръгнах през гъстата растителност, която покриваше пресъхналото корито.
Някъде горе оградата издрънча отново. Нещо се опитваше да я прескочи. Замолих се мрежата да издържи. Или поне склонът да се окаже препятствие.
Когато бях дете, баба и дядо имаха огромно куче, ирландски сетер, с който си играех в задния двор. В двора не можех да се меря с него — четири крака са по-бързи от два. Но съвсем друго нещо бяха стълбите към мазето. Тогава научих една много странна истина: когато се спускат по стръмен склон, четирикраките не са по-бързи от хората. Понякога са дори по-бавни.
Прескочих малка канара и хукнах по речното корито, като разтварях гъстата растителност с ръце. Когато оставаха няколко крачки до пясъка, примигнах и спрях да си почина. Огледах се и внезапно видях края на приливната зона — огромно, лъскаво, тъмно поле от песъчлива кал.
Краката ми оставяха дълбоки следи по гладката повърхност. Бях се измъкнал.
След часове тук щеше да има три метра вода, но за момента морското дъно се простираше голо пред мен. В далечината, отвъд калта, се издигаше зелен горист хълм, реципрочно изображение на хълма, по който бях слязъл. И аз се отправих натам.
Заливът беше широк към осемстотин метра, тясна низина между хълмовете, където океанът се промъкваше при прилив.
Поточета вода свързваха плитки басейни и аз много внимавах къде стъпвам по хлъзгавата кал. Прегазих няколко поточета — някои бяха по-дълбоки и по-широки от другите и се кръстосваха в сложна шарка, която се подновяваше с всеки отлив. Затова трябваше да напредвам внимателно, иначе щях да се озова затънал до колене в студена вода, повлечен от течението. Водата беше ледена. А миризмата на морска сол — много силна.
Заобиколих един особено дълбок поток, за да открия мястото, където се разлива и разширява, та да мога да го прекося, и точно тогава видях стъпките. Насочени насам от същата география — доста по-дребни следи по тинестото дъно.
Разгледах ги по-отблизо. Бяха пълни с вода и вече обезформени, но ми се сториха точният размер. Следи на жена или дребен мъж. Можеха да са оставени преди минута или преди час, но когато се вгледах напред, не видях никого.
Прекосих потока там, където го прекосяваха и стъпките, и ги последвах още стотина метра, докато не стигнаха до място, където пясъкът свършваше и едно блуждаещо ручейче морска вода бе изгладило земята като с гума. Продължих, но някакъв звук привлече вниманието ми. Нещо зад мен.