Обърнах се и в този миг хрътката изскочи от дърветата в далечината и полетя с подскоци по тинята. Задните й крака вдигаха огромни пясъчни опашки с всеки скок — бели облачета пяна се издигаха там, където предните й лапи се удряха в мократа тиня. Ако не е била по-бърза от човек при слизането по склона, на този терен със сигурност щеше да навакса. Скоро щеше да ме настигне.
Обърнах се и хукнах. Отпред няколко поточета се сливаха и аз нямах време да потърся сигурен брод. Нагазих във водата — първо до колене, после до хълбоци и течението ме повлече надолу. Дъхът ми секна от студа, който стягаше като в менгеме гърдите ми. Продължих още петнайсетина крачки, после двайсет, почти го преполових — но водата стигна до раменете ми и раните ми запариха като пожар от солта. Усетих как дъното изчезва под краката ми и главата ми потъна под водата — а после заплувах. Студената вода смразяваше лицето ми. Неволно изпъшках. Соленият вкус никога не се забравя, ако си бил веднъж в океана.
Плувах с всички сили. Течението беше силно, водата се изтичаше от безкрайния басейн на прилива и ме завличаше със себе си, заплашваше да ме отнесе в морето. Запитах се дали това се беше случило и с Мърси. Дали сега е някъде там, в дълбините? Или е успяла да прекоси?
Краката ми удариха дъното и се плъзнаха по камъни. Аз се отблъснах, заплувах още по-усилено, най-сетне стъпих стабилно и закрачих напред. После се свлякох на земята и ръцете ми болезнено задрапаха по грубия пясък, докато се измъквах на брега. Треперех от студ и изтощение. Обърнах се да погледна назад и сърцето ми замря.
От другата страна на потока видях хрътката. Стоеше напълно неподвижна, а от мократа й козина се вдигаше пара. Взираше се в мен с очи на хищник.
Но не прекоси.
Втренчих се в нея.
Тя оголи дългите си закривени зъби.
— Не ти харесва студът? — казах дрезгаво.
Тя изръмжа гърлено и пристъпи към водата. А щом нагази в нея, се чу съскане и се вдигна облак бяла пяна. Звярът отстъпи назад.
Някои неща се повече от това, което изглеждат, беше ми казала Мърси. Каквото и да беше тази хрътка, то не обичаше морето.
Все пак реших, че е по-добре да не я изкушавам. Изправих се бавно на крака, без резки движения, а тя не откъсваше поглед от мен.
Заотстъпвах заднешком. Внезапно хрътката наостри уши. Сякаш беше доловила звук, който аз не можех да чуя, и се вкамени. След миг се обърна, стрелна се назад и изпод краката й захвърча пясък.
Аз хукнах към склона.
Тук растителността беше гъста, зелена и почти непроходима. Успях да се изкача двайсетина метра нагоре, където храсталаците най-сетне изтъняваха и започваха дърветата. Нагоре хълмът ставаше още по-стръмен, кален, хлъзгав и покрит с опадали листа, затова се катерех странично и се вкопчвах в дънерите на дърветата. Беше трудно, но след два часа стигнах до върха, а там земята се изравняваше и преливаше в рядка горичка, която оредяваше все повече. След още почти осемстотин метра излязох на полянка с окосена трева, после стигнах до парк с люлки и катерушки. Цивилизация. Едва не се свлякох на колене, но мисълта, че ще трябва да ставам отново, ме спря.
Вече беше следобед и паркът пустееше. Прекосих го бързо.
В края му видях шосе.
А отвъд него — град. Пред мен блещукаха светлини.
Пригладих косата си и си оправих дрехите с надеждата, че няма да привличам погледите. Ризата ми липсваше, а синята ми тениска беше съвсем прокъсана. Панталоните бяха разпрани на коленете. Огледах се и внезапно изпитах благодарност за плуването, защото поне голяма част от кръвта и мръсотията се бяха отмили. Още бяха лекьосан, но не толкова очевидно и щях да привлека внимание само ако някой ми хвърлеше нещо повече от случаен поглед.
След парка опасана от къщи улица ме отведе до главен път — магазини, ресторанти и сергии със сувенири. Хора вървяха нагоре-надолу по него. Място, където се продаваха имота, сладолед и бутикови дрехи.
Озъртах се, докато вървях по главната улица, търсех познато лице. Дали някой от другите беше стигнал чак дотук?
Ако Брайтън знаеше, че съм прекосил канала, сигурно не беше много далече. Сега, когато бях заобиколен и от двете страни от вода, нямаше къде другаде да бъда.
По-нататък улицата започна да се спуска и аз я видях цялата, по пътя й надолу към водата и огромния пристан. Това беше туристически град и именно крайбрежието го изхранваше. На стотина метра напред, сред минувачите и купувачите, видях жена с мокра руса коса. Изпънах врат в опит да я огледам по-добре, но тя изчезна. Можеше да е Мърси или просто така ми се искаше. Ускорих крачка, за да се уверя.