След няколко минути, когато я приближих, видях и позната кола да излиза от една странична уличка.
Има много такива коли, казах си.
Бял рейндж роувър. Като онзи, в който хората на Брайтън ме бяха натъпкали в деня, когато умря Сатвик. Шофьорът държеше телефон до ухото си и оглеждаше тълпата. Изглеждаше в средата на трийсетте, тъмнокос. Не познах лицето му, но това не значеше нищо.
Шмугнах се в един магазин и изчаках колата да отмине. Мънистени огърлици и всякакви джунджурии; опитах се да изглеждам заинтригуван. Когато колата отмина, аз излязох пак сред тълпата и тръгнах възможно най-бързо, без да привличам внимание.
Открих уличката, в която се беше скрила русата жена, но тя не се виждаше никъде. Прекосих до друга улица, вече по-близо до водата и пристана. Вървях бавно и оглеждах трафика.
Видях я доста по-напред. Все още мокра от плуването. Беше Мърси. Заля ме облекчение. Вървеше със скръстени на гърдите ръце, явно й беше студено. Но пък беше жива; беше успяла.
Сега, когато я видях, се зачудих дали да я настигна.
Може би това беше достатъчно. И двамата бяхме избягали. Вече можех да се измъкна. Но къде да ида? Какво ще правя? Спомних си за статията във вестника за смъртта на Сатвик. Катастрофа.
Някъде сред колите напред видях пак рейндж роувъра, връщаше се. Същият шофьор. Същият телефон до ухото му. Мърси щеше да мине точно покрай него.
Тръгнах наслуки през тълпата, като извръщах глава от улицата, докато не стигнах точно зад нея и сложих ръка на рамото й. Тя се сепна, но бързо се овладя; отвори уста да заговори и аз я прекъснах:
— Те са тук.
— Къде?
Тя не извърна глава, но очите й се стрелнаха към тълпата.
— Нагоре, на улицата.
Забавих крачка. Минавахме покрай широко бетонно стълбище, което водеше надолу към пристана.
Точно тогава забелязах, че тя куца.
— Ранена си. Сериозно ли е?
Очите й гледаха някак отнесено, а лицето й беше бледо.
— Ще се оправя.
— Ела насам — казах аз и я насочих с ръка на рамото й.
Тръгнахме по стълбите към водата, а роувърът отмина. В подножието на стъпалата се озовахме до будка за билети. Погледнах към табелата.
— Два, ако обичате.
Посегнах към джоба си за портмонето и напипах телефона си, вече мокър и мъртъв. Мърси плъзна няколко мокри банкноти през гишето. След няколко секунди минахме през въртящата се врата и тръгнахме по тясното мостче към ферибота. Колона от коли се виеше чак до хълма, но за пешеходци нямаше опашка.
Щом се озовахме на борда, се изкачихме по стъпалата към горната палуба за пътниците и си намерихме сепаре до прозореца.
Електрически светлини и бучене на двигатели.
Погледнах през стъклото към входната рампа, чаках да видя лицето на Брайтън сред онези, които се качваха на борда. Или лицето на шофьора. Ако ни беше забелязал и проследил, тук вече нямаше как да му избягаме.
Но не видях познато лице на рампата.
Мърси облегна глава на рамото ми. Беше мокра, изтощена и измръзнала. Прегърнах я и видях, че единият й крачол е разкъсан, а обувката — почервеняла от кръв. Тя забеляза, че я гледам, и вдигна крачола си, за да ми покаже раната на прасеца.
— Не е толкова зле — казах аз.
Тя поклати глава.
— От хрътката е. По-зле е, отколкото изглежда.
— Що за същество е това?
— Един от техните ловци.
— Къде е Викърс?
— Тя успя да се добере до колата си.
— Викърс се е измъкнала?
— Да.
— Откъде знаеш?
Тя помълча, преди да отвърне:
— Видях я, беше ранена, но стигна до колата си.
— Хениг е…
— Хениг е мъртъв.
— Знам.
Внезапно шумът от двигателя се засили. Моряците хвърлиха въжетата и фериботът потегли. Просто така. Вече никой не можеше да се качи на борда. Огромните дървени пилони, по които бяха накацали чайки, се плъзнаха покрай прозорците.
Поне засега бяхме в безопасност.
Поех си дълбоко дъх и издишах.
Адреналинът вече ме напускаше и идваше ред на изтощението. Крайна умора. Усещах грубия плат на студените си и влажни дрехи. Панталоните ми се бяха вкоравили от солта. Знаех, че ще останат такива, докато не ги изпера с прясна вода. Започнах да треперя. Стегнах мускулите на ръцете и краката си и опитах да се овладея.
— Ти как се измъкна? — попита Мърси.
Бяхме сами в тази част на кораба, близо до кърмата. Оставаше поне час до вечерния рейс и хората не бяха много. Видях едва десетина души на това ниво и всички бяха далече от нас.