12.
Мъдри слова
Същата вечер Емили стоеше в коридора на „Света троица“, църквата, която посещаваше семейството й. По стените бяха забодени балони от оризова хартия, изписани с псалми и части от Библията. От единия край на коридора до другия беше опъната една дълга, златиста пътека. Въздухът миришеше на смесица от тамян, застояло кафе и каучуково лепило, а под вратата, свистейки, се промъкваше вятърът. Преди много години Али й беше казала, че свистящият вятър представлява стоновете на хората, погребани в гробището зад сградата. Понякога Емили наистина вярваше, че това е истина.
Вратата в дъното на коридора се отвори и навън надникна един застаряващ мъж. Това беше отец Флеминг, най-възрастният и мил свещеник в църквата. Той се усмихна.
— Емили! Влизай, влизай!
За миг Емили се поколеба дали да не се обърне и да хукне обратно към колата си. Може би това бе огромна грешка. Предишния ден, когато се бе прибрала у дома след тренировката по плуване, майка й я беше накарала да седне в кухнята и й беше казала, че двамата с баща й обмислят да отложат пътуването си до Тексас.
— Защо? — попита Емили. — От месеци планирате това пътуване!
— Защото не приличаш на себе си — отвърна госпожа Фийлдс, докато сгъваше и разгъваше една салфетка. — Тревожа се за теб. Мислех си, че със спечелването на стипендията в Университета на Северна Каролина си поела по нов път и си оставила всичко зад гърба си. Но очевидно това още те тормози, нали?
Очите на Емили се наляха със сълзи. Разбира се, че й тежеше — нищо не се беше променило. И още по-зле, жената, която искаше да осинови бебето й, я беше открила. Ако А. не разкажеше на някого за бременността й, Гейл със сигурност щеше да го направи. И какво щеше да стане след това? Щеше ли Емили да има дом, в който да живее?
Дали родителите й щяха някога да й проговорят?
Тя зарови лице в ръцете си и промърмори, че всичко е толкова трудно. Госпожа Фийлдс я потупа по рамото.
— Всичко е наред, скъпа.
От което Емили се почувства още по-зле — тя не заслужаваше съчувствието на майка си.
— Имам една идея. — Госпожа Фийлдс взе слушалката на безжичния телефон. — Защо не поговориш с отец Флеминг?
Емили се намръщи при мисълта за свещеника. Беше го познавала през целия си живот. Пред него се изповяда за пръв път, когато беше на седем години, и той й каза да не се притеснява, че е нарекла Сет Кардиф морж в училищния двор. Но да му признае, че е правила предбрачен секс? Струваше й се толкова нередно.
Проблемът беше в това, че госпожа Фийлдс нямаше да приеме „не“ за отговор — всъщност тя вече беше уредила среща с отец Флеминг на следващия ден, без да пита Емили. Момичето се съгласи, най-вече за да успокои родителите си и да ги накара да отпътуват за Тексас, както бе планирано. Сутринта двамата бяха заминали за летището, макар госпожа Фийлдс да бе оставила астрономически списък с телефони за спешни случаи на масата в кухнята и бе уредила няколко съседи да наглеждат Емили, докато родителите й ги нямаше.
И ето сега тя беше тук и вървеше бавно към кабинета на отец Флеминг.
Преди да се усети, вече беше окачила палтото си на закачалката във форма на ръка с вдигнат палец, закована за вратата, и оглеждаше стаята. Декорът я изненада. От перваза на прозореца й се хилеше порцеланова глава на Кърли от „Тримата тъпаци“. Лицемерният свещеник от „Семейство Симпсън“ се цупеше до стойката на лампата. По рафтовете имаше много религиозни книги, но до тях бяха наредени загадките на Агата Кристи и трилърите на Том Кланси. На масата бяха поставени две малки ръчно изработени гватемалски успокояващи кукли.
Отец Флеминг я забеляза, че ги гледа.
— Трябва да ги слагаш под възглавницата, за да спиш спокойно.
— Знам, и аз имам няколко. — Емили не успя да скрие изненадата в гласа си. Тя не мислеше, че свещениците могат да бъдат суеверни. — Вършат ли ви работа?
— Всъщност не. А на теб?
Емили поклати глава. Беше си купила шест куклички от магазин в Холис малко след случилото се в Ямайка, с надеждата, че ще й помогнат да спи през нощта. Но тревожните мисли не я напускаха.
Отец Флеминг седна на коженото кресло зад бюрото си и скръсти ръце.
— И така. Какво мога да направя за теб, Емили?
Тя наведе очи и се загледа в обеления си зелен лак.
— Всъщност съм добре. Мама се притеснява, че съм стресирана. Не е кой знае какво.
Отец Флеминг кимна съчувствено.
— Ако искаш да говориш, аз съм готов да те изслушам. Каквото и да кажеш, то няма да напусне тази стая.