Емили повдигна вежди.
— И няма да кажете на мама… нищо?
— Разбира се.
Емили прокара връхчето на езика си по зъбите; внезапно почувства тайната си като гнойна рана в гърдите.
— Родих дете — изтърси тя. — През лятото. Никой от семейството ми не знае за това, освен сестра ми. — Произнасянето на тайната на глас бе достатъчно, за да я накара да се почувства като дявол.
Когато отново погледна към отец Флеминг, лицето му имаше все същото невъзмутимо изражение.
— И родителите ти нямат никаква представа?
Емили кимна.
— Скрих се в града през лятото, за да не разберат.
Отец Флеминг разхлаби яката си с пръст.
— А какво стана с бебето?
— Дадох го за осиновяване.
— Запозна ли се със семейството?
— Да. Много са мили. Всичко мина много леко. — Емили се загледа в кръста зад бюрото на отец Флеминг, с надеждата, че той няма да се откъсне от стената и да я прободе заради това, че е излъгала. Бебето й беше при семейство Бейкър, но нещата въобще не бяха минали леко.
След като Гейл се срещна с момичетата в кафенето, Емили не можеше да я изхвърли от мислите си. Семейство Бейкър изглеждаха страхотно, но Гейл също й беше предложила нещо страхотно. Ариа беше смъмрила Емили заради това, че бе обсебена от парите на Гейл, но тя не искаше детето й да израсне като нея, да слуша как майка му се тюхка за пари всяка Коледа, да пропусне екскурзията до Вашингтон, защото баща му е безработен, да продължи да се занимава със спорт, който вече не му е интересен, защото това е единственият му шанс да влезе в университет. Емили искаше да каже, че парите не значат нищо за нея, но тъй като винаги се налагаше да мисли за пари, то определено означаваха.
Два дни по-късно, след като смяната й в ресторанта свърши, Емили се обади на Гейл и каза, че иска да поговорят повече. Уредиха си среща същата вечер в едно кафене до Темпъл. Малко преди осем вечерта, докато Емили минаваше напряко през малък парк, от тъмните храсти щръкна една ръка и я сграбчи за корема.
— Хедър — чу се нечий глас и Емили изпищя. Една фигура излезе на светло и Емили с изненада видя усмихнатото лице на Гейл.
— К-какво правиш тук? — рече задъхано тя. Гейл сви рамене.
— Вечерта е толкова приятна и реших, че ще е добре да се поразходим. Но някой се оказа твърде нервен — завърши тя със смях.
Емили трябваше още тогава да се обърне и да си тръгне, но вместо това си каза, че може би наистина е изнервена. Може би Гейл просто се шегуваше. Тя прие чаша безкофеиново кафе от Гейл и остана.
— Защо искаш моето бебе? — попита тя. — Защо не се обърнеш към Агенцията за осиновявания?
Гейл потупа пейката до себе си и Емили се настани до нея.
— В агенцията се чака твърде дълго — каза тя. — Освен това подозираме, че бъдещите майки няма да ни изберат заради онова, което се случи с дъщеря ми.
Емили повдигна вежди.
— А какво се случи с нея?
По лицето на Гейл премина разсеяно, смутено изражение. Лявата й ръка започна да мачка бедрото й.
— Моля те, позволи ни да вземем бебето ти. Ще ти платим петдесет хиляди долара.
Емили се сепна изненадано.
— Петдесет хиляди? — повтори тя. Така щеше да си плати всички години в университета. Нямаше да се налага да участва в състезания по плуване заради стипендията. Можеше да си вземе година почивка и да попътува по света. Или да даде всичките пари за благотворителност, за други бебета, които нямаше да имат подобен късмет.
— Може да измислим нещо — рече тихо тя.
Лицето на Гейл потрепна. Тя изписка тихо от радост и прегърна Емили.
— Няма да съжаляваш — рече тя.
След това скочи и започна забързано да обяснява, че трябва да се срещнат отново след няколко дни и след миг изчезна. Тъмнината я погълна. Разнесе се само смехът й, призрачен кикот, който отекна сред дърветата. Емили остана още няколко минути на пейката, наблюдаваше дългата, светеща линия автомобили по магистрала 76. Не изпита облекчение, както се бе надявала. Вместо това се чувстваше просто… странно. Какво беше направила току-що?
В църковната зала отекна самотен звук от органа. Отец Флеминг вдигна преспапието от бюрото си и отново го върна на мястото му.
— Не мога да си представя какъв товар е било за теб. Но ми се струва, че си постъпила правилно, като си дала детето на семейство, което наистина го желае.