— Тук е невероятно — възкликна тя.
— А да, става — рече равнодушно Харпър. — Трябва предварително да ти се извиня. Стаята ми е доста тясна.
— Нямам нищо против — отвърна бързо Спенсър. Беше готова да спи и в килера, ако се наложеше.
Харпър я хвана за ръката.
— Ела да те представя на останалите.
Тя поведе Спенсър по дългия коридор, осветен от хромираните лампи. Въведе я в по-голяма, по-модерно обзаведена стая, която се намираше в задната част на къщата. Панорамният прозорец на едната й стена гледаше към гората отзад. Друга приютяваше голям плосък телевизор, рафтове с книги и голяма статуя на принстънския талисман — тигър от папиемаше. Увити в одеяла момичета бяха насядали по кадифените дивани, пишеха по айпадите или лаптопите си, четяха книги, а едно русо момиче свиреше на акустична китара.
Спенсър бе почти сигурна, че азиатката, която се занимаваше с телефона си, беше спечелила „Златната орхидея“ преди няколко години. Момичето с тесни зелени дънки, което стоеше до прозореца, беше абсолютна двойничка на Джеси Прат, която на шестнайсет години издаде мемоарите си за живота си в Африка с баба и дядо.
— Мацки, това е Спенсър Хейстингс — каза Харпър и всички вдигнаха глави. Тя започна да ги сочи една по една. — Спенсър, това са Джоана, Мерилин, Джейд, Кейли, Уилоу, Куин и Джеси.
Значи наистина беше Джеси Прат. Всички й махнаха весело с ръце.
— Спенсър е приета на ранния прием — продължи Харпър. — Запознахме се на вечерята и реших, че просто е родена за нашия клуб.
— Радвам се да се запознаем. — Куин остави настрани акустичната си китара и се ръкува със Спенсър. Ноктите й бяха лакирани в префърцунено розово. — Всеки приятел на Харпър е и наш приятел.
— Харесва ми китарата ти. — Спенсър кимна към нея. — „Мартин“ е, нали?
Куин повдигна идеално оскубаните си руси вежди.
— Познаваш китарите?
Спенсър сви рамене. Баща й ги колекционираше и тя често ходеше с него на разни изложения, където той търсеше нови попълнения за колекцията си.
— Как ти се струва това? — попита Джеси Прат, сочейки към книгата, която Спенсър носеше. Беше „V“ на Томас Пинчън.
— О, страхотна е — отвърна Спенсър, макар всъщност да не бе успяла да вникне в историята. Авторът почти не използваше препинателни знаци.
— По-добре да тръгваме. — Харпър грабна един пуловер от облегалката на близкия диван.
— Къде отиваме? — попита Спенсър.
Харпър й се усмихна загадъчно.
— На купон в дома на Дениъл. Страшно ще ти хареса.
— Страхотно. — Спенсър остави платнената си чанта до входната врата, изчака Харпър, Джеси и Куин да облекат палтата си и да си вземат чантичките, и ги последва в хладната нощ. Момичетата вървяха по заснежените тротоари, като внимаваха да не се подхлъзнат на заледените локвички. Луната бе изгряла и с изключение на няколкото коли, които жужаха по главното авеню, светът бе тих и застинал. Спенсър зърна един голям джип, който бе спрял до тротоара със запален двигател, но не можа да види шофьора му през матовите стъкла.
Завиха по алеята към голямо имение в холандски стил. От вътрешността гърмеше бас, а покрай ярко осветените прозорци преминаваха сенки. Пред къщата бяха паркирани няколко автомобила, по алеята се задаваха още, а групи младежи прекосяваха предната морава на път към входната врата. Тя беше отворена и едно хубаво момче с гъсти вежди и попорасла кестенява коса ги очакваше във фоайето — официалният комитет по посрещането.
— Привет, дами — каза той с мазен глас и отпи от пластмасовата си чаша.
— Здрасти, Дениъл. — Харпър го дари с въздушна целувка. — Това е Спенсър. Наесен започва при нас.
— А, свежа кръв. — Дениъл я огледа от глава до пети. — Одобрявам.
Спенсър влезе след Харпър в къщата. Дневната беше пълна с народ и от уредбата гърмеше някакво парче на Фифти сент. Момчетата пиеха скоч; момичетата бяха облечени с рокли и обувки на високи токчета, а на ушите им проблясваха диаманти. Малка групичка се бе събрала в ъгъла около едно наргиле и над главите им се носеше синкав дим.
Когато някой я сграбчи за ръката и я притегли към себе си, Спенсър реши, че е някое готино момче — наоколо беше пълно с такива. Но после погледна към сънливите му очи, мръсни расти, крива усмивка и омазана с боя тениска от турнето на Грейтфул дед от ’86-та година.