— Спенсър беше, нали? — Усмивката на младежа се разшири. — Много пропусна снощи. Протестът „Окупирай Филаделфия“ беше страхотен.
Спенсър го погледна с присвити очи.
— Моля?
— Аз съм Рифър. — Младежът разпери театрално ръце. — От вечерята миналата седмица. Помниш ли?
Спенсър примигна.
— Какво правиш тук? — излая тя.
Рифър огледа стаята.
— Ами един преподавател ме покани на обяд. А след това срещнах Дениъл в залата и той ми каза за сбирката тази вечер.
Това беше най-абсурдното нещо, което Спенсър беше чувала някога.
— Преподавател те е поканил тук?
— Да, професор Динкинс — отвърна Рифър и помръдна с рамене. — От катедрата по квантова физика. Това ще уча следващата година.
Квантова физика? Спенсър отново впери поглед в мръсните дънки и очуканите обувки на Рифър. Той изглеждаше така, сякаш дори не знае как да работи с пералнята. И беше ли нормално преподавателите да канят бъдещите първокурсници в кампуса? Никой от нейната катедра не я беше поканил. Това означаваше ли, че не е специална?
— Ето те и теб. — Харпър я хвана за ръката. — Навсякъде те търсих! Искаш ли да ми правиш компания навън?
— С удоволствие — отвърна с облекчение Спенсър.
— Ако искаш, покани и Рифър — добави с пресилен шепот Харпър.
Спенсър погледна през рамото й към Рифър. За щастие, той вече разговаряше с Дениъл и не им обръщаше никакво внимание. Може пък Дениъл да разбере какъв смотаняк е той и да го помоли да напусне.
— Ами, мисля, че е зает — отвърна тя, обръщайки се отново към Харпър. — Да вървим.
Харпър ритна задната врата и поведе Спенсър по тухлената веранда към една малка беседка. Няколко души бяха насядали около огъня и пиеха вино. Една двойка се натискаше до храстите.
Харпър се настани на пейката, извади една цигара от джоба на якето си и я запали. Главата й се обви с миризлив пушек.
— Искаш ли да си дръпнеш?
На Спенсър й трябваха няколко минути, за да осъзнае, че това е джойнт.
— Не, благодаря. От тревата ми се приспива.
— Стига де. — Харпър дръпна здраво. — Тоя стаф е невероятен. Направо те праща в облаците.
Щрак. В гората изпука пръчка. Въздухът се изпълни с шумолене, последвано от мек, копринен шепот. Спенсър се огледа нервно. След онова, което се случи предишното лято с Келси, последното нещо, което й трябваше, бе да я хванат с наркотици.
— Наистина ли трябва да го правиш? — попита Спенсър, поглеждайки към джойнта. — Няма ли да загазиш?
Харпър чукна с пръст пепелта на върха на цигарата.
— Че кой ще ме издаде?
Чу се още едно изпукване. Спенсър погледна към тъмната гора; нервността й се засилваше.
— Хм, питието ми е на привършване — промърмори тя, вдигайки празната си чаша. После хукна към къщата и почувства облекчение едва когато се озова в стаята. Напълни чашата си с водка с лимон и тръгна към дансинга. Куин и Джеси я поканиха да танцува с тях и тя остана там в продължение на три песни, без да мисли, опитвайки се да се потопи в музиката. Едно момче предпоследна година се вряза в кръга им, увличайки Спенсър след себе си. Водката накара кръвта във вените й да пламне.
Когато видя проблясващите светлини през прозореца, тя си помисли, че някой е спрял на улицата пред къщата. Но тогава двама полицаи отвориха входната врата и надникнаха вътре. Повечето от гостите скриха питиетата си зад гърбовете. Музиката спря.
— Какво става тук? — Единият полицай освети стаята с фенерчето си.
Студентите панически се разбягаха. Тряскаха се врати. Другият полицай вдигна мегафон към устата си.
— Търсим Харпър Есекс-Пемброук — прогърмя усиленият му глас. — Госпожице Есекс-Пемброук? Тук ли сте?
Сред тълпата се разнесе мърморене. В този момент Харпър се появи през задната врата с разрешена коса и пребледняло лице.
— А-аз съм Харпър. Какъв е проблемът?
Ченгето пристъпи напред и я хвана за ръката.
— Получихме анонимно обаждане, че притежавате марихуана с цел продажба.
Харпър зяпна изненадано.
— К-какво?
— Това е сериозно нарушение. — Ъгълчетата на устните на полицая увиснаха надолу.
Всички гледаха как мъжете извеждат Харпър от стаята. Куин поклати ужасено глава.