Тайните са такава досада. Скъсай с любимото си гадже или всички ще видят тази снимка.
18.
Домът на нейните мечти
— Добре дошли на огледа! — каза жизнерадостната посредничка, докато придружаваше Емили и Ариа през отворената врата на № 204 на „Шип лейн“. Тя тикна по една визитна картичка в ръцете им. — Казвам се Сандра. Заповядайте, огледайте навсякъде!
Емили погледна картичката от другата страна. „Позволете ми да намеря дома на вашите мечти“, гласеше мотото на Сандра.
— Всъщност се чудех… — започна тя, но Сандра вече се беше залепила за новата двойка, която бе пристигнала след тях.
Емили изтръска чадъра си и свали качулката на дъждобрана. После влезе във фоайето на къщата, която бе завладяла мислите й през последните седем месеца. Тя беше празна и само няколко неща напомняха за семейство Бейкър. Въздухът ухаеше на свещи и препарат за почистване. Стените бяха боядисани в приятно синьо, а в отворения гардероб се виждаше синята найлонова обвивка на „Филаделфия сентинъл“. По златистия дървен под личаха драскотини от кучешки нокти, а някой бе оставил едно плетено Божие око да виси над вратата.
Емили погледна към медната ивица, която разделяше покрития с теракотени плочки под на фоайето от паркета на дневната; боеше се да влезе по-навътре. Наистина ли беше готова да види това място?
Ариа се обърна към Емили; сякаш усещаше колебанието й.
— Добре ли си?
— Аха — рече замаяно Емили. — Благодаря ти, че дойде с мен.
— Няма проблем. — Безпокойство изкриви чертите на Ариа, но когато забеляза погледа на Емили, тя бързо й се усмихна.
— А ти добре ли си? — попита Емили.
Устните на Ариа потрепнаха.
— Не искам да те натоварвам допълнително. И без това ти се струпа много на главата.
Емили завъртя очи.
— Стига де. Какво има?
След миг колебание Ариа се наведе към нея и перата на обиците й погалиха бузата на Емили.
— Добре тогава. Преди около час получих съобщение от А.
Емили зяпна.
— Какво ти пише?
Ариа сви начервените си устни.
— Няма значение. Разни глупости. Но аз бях в дома на Ноъл, а А. направи снимка на нещо в двора им. Беше толкова близо до мен, а не можах да видя кой е.
Емили усети тръпки по гърба си.
— Помниш ли съобщението, което получих в колата до покрития мост? Към което беше прикрепена снимка на мен и Табита? Тогава А. също беше наблизо.
Ариа направи път на други двама души, които влизаха през входната врата.
— Как така винаги го изпускаме? И как така той винаги знае къде се намираме?
— Али винаги щеше да знае къде сме — отвърна тихо Емили.
Раменете на Ариа увиснаха.
— Ем, А. не е Али. Няма начин.
Емили затвори очи. Беше й омръзнало да води този спор. Но не можеше да обясни защо е убедена, че Али не е мъртва — това означаваше да си признае, че е оставила отворена задната врата на къщата в Поконос.
Ариа влезе в дневната. По синия килим се виждаха вдлъбнатини от местата, където бяха стояли мебелите.
— Ем, А. определено е Гейл. Помниш ли колко странно се държа онзи ден в кафенето? Напълно е способна да ни проследи.
— Но в това няма никакъв смисъл. — Емили погледна през рамо, за да се убеди, че възрастната двойка, облечена в еднакви шотландски пуловери, не ги слуша. — Гейл няма никаква връзка с Ямайка. Как би могла да знае какво направихме?
— Сигурна ли си, че не си разказвала на никого за това? — попита Ариа. — Ами на онзи твой приятел Дерик? Той работеше за Гейл, нали? Сигурна ли си, че не си се изпуснала да споменеш за Табита?
Емили се извърна рязко и впери поглед в Ариа.
— Разбира се, че не съм! Как изобщо можа да си го помислиш?
Ариа вдигна примирено ръце.
— Съжалявам. Просто проверявам всички вероятности.
От съседната стая се разнесе гласът на Сандра, която обясняваше на потенциалните купувачи за кухненските подобрения и общата квадратура на жилищната площ. Емили се опита да потисне раздразнението си, защото знаеше, че Ариа не се опитва да я обвини в нищо. Тя излезе от дневната и се изкачи по стълбите на втория етаж. Голямата спалня се намираше в първата стая вдясно.