Стаята бе боядисана в пепеляво сиво и имаше дървени щори на прозорците. Емили с лекота си представи леглото до едната стена, а гардероба до другата. Но не можа да си представи живота на семейство Бейкър. Рано ли обичаха да стават, или бяха поспаливи? Дали обичаха да похапват сладки или чипс в леглото и да пълнят чаршафите с трохи? Колко ли сълзи са пролели заради това, че не могат да имат дете? Това бе едно от първите неща, които Бейкърови бяха казали на Емили, когато се срещнаха с нея — че повече от четири години са се опитвали, но без успех.
— И двамата работим с деца по цял ден и толкова много искаме да имаме свое — рече искрено господин Бейкър. — Винаги сме искали да бъдем родители. — Пръстите му се свиха силно около ръката на съпругата му.
Емили бавно обиколи стаята, докосна ключа на лампата, прокара пръст по мъничката пукнатина в стената и надникна в празния гардероб. Можеше само да си представи колко са били щастливи Бейкърови при вестта, че тя ги е избрала за осиновители на детето й. Сигурно цяла нощ са лежали в леглото, мечтаели са за детето си, фантазирали са за тренировките му по плуване и за първия му ден в училище. След това си представи шока им, когато са разбрали, че Емили е променила намеренията си.
Тя беше помолила Ребека, координаторката по осиновяването, да им предаде съобщението — страх я беше да им го каже лично.
Ребека беше объркана.
— Значи… ще задържиш детето? — попита тя.
— Ами, взех друго решение — отвърна уклончиво Емили, като не искаше да признае, че е намерила друг осиновител — или че Гейл й бе предложила купища пари.
Координаторката се обади малко по-късно и каза на Емили, че Бейкърови са приели благосклонно решението й.
— Те искат бебето ти да намери най-добрия дом и щом си решила, че той е някъде другаде, те проявяват разбиране — каза Ребека. Емили остана разочарована донякъде — предпочиташе да й се бяха ядосали. Тя го заслужаваше.
След като реши да даде бебето на Гейл, Емили мислеше често за Бейкърови, особено след като Гейл започна непрекъснато да й се обажда. Всеки път, когато телефонът й звънеше, това беше Гейл, която я проверяваше. В началото Емили й угаждаше, оправдаваше бързата й реч, треперливия й смях, нервните въпроси. Жената просто се вълнуваше, нали? Опитваше да оправдае отказа й да я срещне със съпруга си и бъдещ потенциален баща на бебето — Гейл твърдеше, че той е много зает, но я подкрепя стопроцентово. Когато телефонът започна да звъни на всеки час, Емили започна да прехвърля обажданията на гласова поща и в нея започна да се заражда безпокойство. Нещо не беше наред. Тя започна да търси начин да развали сделката.
Страхуваше се от деня, когато щеше да даде бебето си.
Чашата преля две седмици преди назначеното секцио на Емили. Една събота Дерик я помоли да го вземе от дома на Гейл след работа; щяха да ходят в аквариума Камдън. Емили не каза на Гейл, че ще ходи у тях; беше й омръзнало да се разправя с нея. След като паркира колата на алеята пред къщата, тя отиде до входната врата и погледна през прозореца.
Гейл стоеше във фоайето с гръб към Емили и говореше по телефона.
— Да, истина е — казваше тя. — Ще имам бебе. Знам, знам, почти не съм наддала, но сигурно съм от малцината късметлийки.
Емили едва не се спъна. Що за луда жена би се престорила, че е бременна, когато не е? Дали не смяташе да представи бебето на Емили за свое? Тя усети неприятен вкус в устата си. Семейство Бейкър бяха казали на Емили, че детето ще узнае, че е било осиновено. Дори щяха да му разкажат за Емили. За какво ли още щеше да излъже Гейл?
Тя изтича до колата си, даде газ и бързо излетя от алеята. Беше твърде разстроена и дори не остави съобщение на Дерик. В онзи момент всичко й беше кристално ясно. Гейл в никакъв случай нямаше да получи бебето й. Парите нямаха никакво значение. Привилегированият живот, който щеше да води под грижите на Гейл, нямаше никакво значение. Така че на следващия ден тя й се обади и й каза, че лекарят е преместил с два дни по-късно датата за секциото. После звънна на Ариа, Хана и Спенсър и ги помоли за помощ.
— Емили? — повика я Ариа. — Ем, ела да видиш това!
Емили я намери в малка спалня малко по-нататък по коридора.
— Погледни! — каза Ариа, разпервайки ръце.
Емили се завъртя. Стените бяха нашарени със зелена и жълта боя. На стената в дъното имаше стенопис на цирков влак, а от прозорчетата на вагоните надничаха лъв, тигър, слон и маймуна. Над стенописа имаше ваденка с надпис Вайълет, а над буквата Т бе разцъфнало цветенце.