Звукът от токчетата й отекна във фоайето. Всекидневната беше дълга и тясна, с бежов килим и кожени диван и столове. По рафтовете бяха подредени томовете на „Световна книжна енциклопедия“ от осемдесетте, а в ъгъла бе опряна позлатена арфа. До всекидневната се намираше кухнята, която имаше цветни, психеделични тапети и буркан със сладки във формата на ухилен бухал. Спенсър се зачуди дали Рифър се върти тук, когато е надрусан.
Тя подуши въздуха. За нейна изненада къщата не миришеше на трева, а на канелени свещи и ментова вода за уста. Ами ако Рифър не пушеше у дома? Или още по-зле, ако беше от онези, които само се преструваха на друсани, а всъщност се страхуваха от дрогата?
— И така, какво мога да направя за теб? — попита Рифър.
Внезапно изпълнена с неувереност, Спенсър подпря ръце на хълбоците си. Предишното лято си беше купувала наркотици, но това включваше тайни пароли и срещи в задните улички. Съмняваше се, че марихуаната се получава по същия начин, затова просто реши да е откровена и пряма:
— Чудех се дали мога да купя малко марихуана от теб.
Очите на Рифър грейнаха.
— Знаех си! Знаех си, че пушиш! Веднага получаваш! Дори можем да попушим заедно, ако искаш!
Е, това беше отговорът на всичките й въпроси.
— Благодаря — отвърна Спенсър, изпълнена е облекчение. — Но не е за мен, а за потлъка, който организира клуб „Айви“. С две думи, искат всеки да донесе ястие, в което е забъркана марихуана. Затова ми трябва малко трева… и рецепта. Много е важно за мен.
Рифър вдигна изненадано вежди.
— Това има ли нещо общо с мацката, която накисна на купона снощи?
Спенсър се напрегна.
— Не съм я накиснала! Но е заради това, да. Харпър има голямо влияние в „Айви“, а аз искам да ме приемат.
Рифър дръпна една струна на арфата.
— „Айви“ организира купони с трева? Не знаех, че са толкова готини.
„Ти пък какво ли знаеш?“, помисли си Спенсър раздразнено.
— Е, имаш ли трева за мен, или не?
— Разбира се. Насам.
Той тръгна по стълбите към втория етаж. Двамата минаха покрай малка баня с морска тематика и спалня за гости, в която имаше няколко фитнес уреда, и накрая влязоха в спалнята на Рифър. Тя беше светла и просторна, с двойно легло, бели рафтове и бели диван и кресло „Чарлс Еймс“. Спенсър очакваше да види смрадлива бърлога със странни плакати по стените, но спалнята й приличаше повече на стая от бутиков хотел в Ню Йорк. Е, сигурно не я беше обзавеждал той.
— Значи искаш да те приемат в „Айви“, а? — Рифър отиде до шкафа в дъното на стаята.
Спенсър изсумтя.
— Ами, да. Нима не го искат всички?
Рифър сви рамене.
— Не. Малко е претенциозен за моя вкус.
— Клуб, който организира потлък с трева ти се струва претенциозен?
— Не си падам много по клубовете. — Рифър постави думата клубове във въздушни кавички. — Не обичам да ме поставят в категории, разбираш ли? Толкова е потискащо.
Спенсър избухна в смях.
— Това не е ли „Присмял се хърбел на щърбел“?
Рифър я погледна безизразно и се облегна на бюрото.
— Имам предвид, самият ти не се ли вписваш в определена категория? — Спенсър подчерта с жест стила на Рифър. — Какво ще кажеш за растафарианския си външен вид?
Устните на Рифър се разтегнаха в лека усмивка.
— Откъде знаеш, че не съм нещо повече от това? Не трябва да съдиш за книгата по корицата. — След тези думи той се обърна към шкафа. — А защо толкова напираш да влезеш в „Айви“? Не ми приличаш на момиче, което среща проблеми в намирането на приятели.
Спенсър настръхна.
— Ами, защото приемането в някой от гурме клубовете е голяма чест.
— Нима? Кой го казва?
Спенсър сбърчи нос. На коя планета живееше тоя тип?
— Виж какво, може ли просто да видя тревата?
— Разбира се. — Рифър отвори вратичките на шкафа и отстъпи встрани.
Вътре имаше голяма, прозрачна пластмасова кутия с поне трийсет чекмеджета. Всяко едно носеше етикет с надпис, като „Северно сияние“ или „Мощен скунк“. Вътре се виждаха малки, сивкаво зеленикави туфички, които приличаха на кръстоска между снопче мъх и расти.
— Леле — прошепна Спенсър. Тя си мислеше, че Рифър ще крие дрогата под леглото, напъхана в някой мръсен чорап или увита в снопче социалистически вестници. Кутията беше идеално чиста и във всяко чекмедже имаше еднакво количество марихуана, като че ли грижливо претеглено с електронна везна. В чекмеджетата отляво се намираха сортовете Американо и Буда. Най-вдясно, на дъното, беше чекмеджето е надпис „Юмболд“ — Спенсър предположи, че няма сорт марихуана, който да започва с Я. Всичко бе подредено в азбучен ред. Спенсър се усмихна вътрешно. Ако беше пристрастена към марихуаната, тя сигурно също щеше да си подреди дрогата така.