— Всичко ли е твое? — попита тя.
— Аха. — Рифър изглеждаше горд от себе си. — Повечето видове създадох чрез хибридизация и генетична технология. Освен това е абсолютно органична.
— Ти дилър ли си? — Внезапно я полазиха нервни тръпки. Безопасно ли беше да остава тук?
Рифър поклати глава.
— Не, по-скоро съм колекционер. Не продавам — освен на готини мацки като теб.
Спенсър наведе очи. Какво ли виждаше в нея Рифър? Негов тип по-скоро би било някое покрито с пиърсинг момиче, което си пада по готик фестивалите.
Рифър отвори едно от чекмеджетата и подбра зеленикава туфичка.
— Този стаф е адски мек и много ароматен. Помириши.
Спенсър отстъпи назад.
— Не е като да ми предлагаш вино.
Рифър я изгледа снизходително.
— В някои култури разпознаването на отделните, сортове марихуана се счита за много по-изтънчено от чувствителното небце за вино.
— Предполагам, че ти си експерт. — Спенсър поднесе туфичката към носа си и вдъхна. — Уф. — Тя извърна глава настрани, стресната от познатата силна миризма. — Мирише на угарка.
— Аматьорка — изкиска се Рифър. — Продължавай да душиш. Не е само това. Тайната се скрие отдолу.
Спенсър го изгледа предпазливо, но после сви рамене и подуши отново. След като преодоля застоялата миризма на трева, тя започна да усеща мириса под нея. Нещо почти… ароматно. Тя вдигна глава, изненадана.
— Портокалови кори?
— Точно така. — Рифър се усмихна. — Това е хибрид от два различни сорта, който има изключителни плодови характеристики. Сам го създадох. — Той се обърна и измъкна друга туфичка, която размаха под носа на Спенсър. — Ами този?
Спенсър затвори очи и вдъхна.
— Шоколад? — рече тя след миг.
Рифър кимна.
— Нарича се „Шоколадов чукан“. Имаш наистина добро обоняние.
— Ех, ако имаше кариера в душенето на трева — пошегува се Спенсър, но дълбоко в себе си не можеше да не се почувства поласкана. Харесваше й да й казват, че е добра в нещо.
Тя се усмихна на Рифър и той й се усмихна в отговор. За миг й се стори много сладък. Очите му имаха такъв обезоръжаващ златист цвят. Ако само се отървеше от тези глупави дрехи, щеше да е страхотен.
Стресната от мислите си, Спенсър побърза да възстанови сериозното си изражение. Очевидно бе започнала да се омайва от изпаренията на тревата.
— Можеш ли да опечеш това в сладкиши? — излая тя.
Рифър се прокашля и също отстъпи назад.
— Да. Имам страхотна рецепта, която мога да ти дам. — Той издърпа една папка от подредения рафт, измъкна номерирано картонче от нея и й го подаде. Надписът отгоре гласеше Магически загадъчен сладкиш.
Спенсър пъхна картончето в джоба си.
— Какво ти дължа?
Рифър махна с ръка.
— Нищо. Нали ти казах, че не съм дилър.
— Искам да ти дам нещо.
Рифър се замисли за миг.
— Можеш да ми отговориш на един въпрос. Защо искаш да те приемат в „Айви“?
Спенсър настръхна.
— Какво ти пука?
Рифър сви рамене.
— Просто не разбирам гурме клубовете. Като че ли повечето хора ги използват, за да се почувстват по-важни, но наистина ли имаш нужда някакъв си глупав клуб да ти казва, че си готина?
Лицето на Спенсър пламна.
— Разбира се, че не! И ако попиташ някой техен член, сигурна съм, че ще ти каже, че не е това причината да членува там.
Рифър изсумтя.
— Моля те. Чувал съм ги момичетата от „Айви“ на купоните. Непрекъснато парадират с разни известни имена. Уверявам те, че единствената причина да са част от този клуб, е да впечатлят родителите си или защото това автоматично ги вкарва в някаква клика. Просто е… сигурно.
Главата на Спенсър се замая.
— Убедена съм, че те не мислят така. И аз не мисля така.
— Добре. — Рифър скръсти ръце на гърдите си. — Кажи ми тогава какво мислиш.