Спенсър отвори уста, за да отговори, но от нея не излезе нито звук. Не можеше да се сети за нито една причина, която Рифър би могъл да разбере. Най-лошото бе, че той може би беше прав — може би тя наистина искаше автоматично да влезе в някоя клика. Може би искаше да впечатли родителите си, господин Пенитисъл, Амилия, Мелиса и всички в „Роузууд дей“, които не вярваха в нея. Но Рифър бе направил така, че всичко това изглеждаше пошло и повърхностно.
Той я беше описал като едно нетърпеливо, несигурно малко момиче, което просто иска да направи мама и татко щастливи, без да мисли за себе си.
— Как се осмеляваш? — изтърси тя, поглеждайки го в очите. — Кой те направи толкова велик и могъщ? Ами самият Принстън? Те приемат малцина, а отхвърлят толкова други. Очевидно не ти е проблем да бъдеш част от това!
— Кой казва, че не ми е проблем? — отвърна тихо Рифър. — Наистина не трябва…
— Да съдя за книгата по корицата, разбрах — сопна му се ядосано Спенсър. — Може би трябва да послушаш собствения си съвет. — Тя измъкна портмонето си и подаде две двайсетачки на Рифър. Той ги погледна така, сякаш бяха посипани с антракс. После Спенсър излезе от къщата, затръшвайки вратата зад гърба си.
Студеният въздух подейства добре на пламналата й кожа. Челюстта я болеше от силното стискане.
Защо толкова много я интересуваше какво мисли за нея Рифър? Нали не бяха приятели. Въпреки това тя погледна към прозореца на спалнята му. Щорите не бяха вдигнати и Рифър не гледаше самотно навън, умолявайки я за прошка. Глупак.
Спенсър изправи рамене, слезе гордо по стъпалата и извади телефона си, за да си повика такси до мотела. Очите й се насълзиха, тя отстъпи назад и подуши коженото калъфче на телефона. Миришеше на тревата, която й беше дал Рифър.
Тя сбърчи нос, проклинайки миризмата. Тя вече не ухаеше на сладките, ароматни портокалови кори. И може би този аромат бе съществувал само във въображението й.
21.
Приятелска среща
В събота вечерта Емили бързаше по улицата в Стария Холис, търговският район до университета, в който изобилстваше от барове, ресторанти, магазинчета за дрехи и един медиум, който гледаше на карти таро. В далечината се появи неонова табела във формата на фунийка сладолед и стомахът й се сви. Отиваше на поредната си среща с Айзък и макар тайната да й тежеше, онова шепнещо, шеметно усещане от последната им среща не я напускаше.
Тя не можеше да спре да мисли за него. Начинът, по който я изслушваше, как я защити пред майка си — той изглеждаше някак си по-възрастен, по-зрял.
— Емили?
Тя погледна към другия тротоар на тъмната улица. Някаква фигура, облечена в синьо палто, й махаше с ръка пред университетското барче „Снукър“. Момчето носеше гривна на ръката си и имаше щръкнала тъмна коса. Когато отново я повика по име, тя разпозна гласа му. Беше Дерик, приятелят й от лятото.
— О, Господи — извика Емили, пресичайки улицата. Някакъв шофьор натисна гневно клаксона си, докато свиваше встрани, за да избегне сблъсъка с нея. — Какво правиш тук? — извика весело тя на Дерик.
— Посещавам курсове в Холис. — Дерик сграбчи Емили в прегръдките си и силно я притисна към себе си. После я огледа от главата до петите. — Леле, доста си се променила от последния път, когато се видяхме. Какво става с теб? Като че ли изчезна от лицето на земята. Нали трябваше да се видим през лятото, но ти така и не се появи. Нито пък се обади.
Емили погледна засрамено надолу към маратонките си. Беше зарязала Дерик в деня, когато чу Гейл да казва, че тя е бременната. Смяташе да му се обади по-късно с подробности, но не й остана време. Мислеше, че ще го види в ресторанта, но смените им така и не се засякоха. Мина една седмица, после втора и внезапно вече й се струваше някак нередно да му се обажда.
Бяха се случили много неща. Имаше много за обясняване.
Дерик се приближи към нея и я погледна загрижено.
— Какво стана с бебето?
— Ш-ш-шт. — Емили се огледа, ужасена, че някой може да го чуе. — Никой не знае за това. Особено родителите ми.
Дерик повдигна вежди.
— Още ли не си им казала?
Емили поклати глава.
— Няма защо да го правя.
— Значи не си го запазила. — Устните му се изкривиха. — Освен това знам, че не си го дала на Гейл. — Той изглеждаше наранен. — Знам, че трябва да съм ти ядосан. Забърка ме в големи неприятности с тази жена.