Спенсър разтърка очи. Колко време беше спала?
— Стриптийз! — извика някой и някакъв тип с шапка на Принстън на главата, но без нищо друго по себе си, притича през гостната, стиснал парче сладкиш в ръката си. Други двама бързо съблякоха дрехите си и хукнаха след него по коридора.
Харпър цъфна до Спенсър и я издърпа от дивана.
— Хайде да се включим, сънчо!
Спенсър тромаво издърпа памучната рокля през главата си и остана само по бикини. Двете се затичаха след останалите към библиотеката, после през трапезарията и накрая в кухнята. По пода бяха пръснати тенджери и тигани, на масата имаше разпилени начос и незнайно защо от полилея над масата висяха ленти тоалетна хартия. Тавите със сладки бяха почти празни. Спенсър грабна последното парче и го лапна.
Когато се върнаха в гостната, натискащите се двойки бяха още повече, една групичка студенти беше насядала на големия килим в средата на стаята и играеше на стрип покер. Спенсър се тръшна на дивана.
— Само на мен ли ми се струва, че купонът подивя? — попита тя Харпър.
— Не е ли страхотно? — Очите на Харпър блестяха. — Всички са като надрусани, нали?
„Ами, не беше ли това целта?“, искаше да попита Спенсър, но Харпър вече й беше обърнала гръб и се взираше в прозорците.
— Хей, знаеш ли какво искам да направя? — попита въодушевено тя. — Да си направя рокля от пердетата точно както направи Скарлет О’Хара в „Отнесени от вихъра“!
Тя скочи на перваза и откъсна пердетата от корниза, преди някой да успее да я спре. След това грабна ножчето за отваряне на писма от близката масичка и наряза плата на дълги ивици.
Спенсър се разсмя, но същевременно потрепери. Пердетата сигурно бяха ценни антики.
Куин извади телефона си.
— Това е невероятно! Трябва да го заснемем на филм за фестивала!
— И искам всички да сме звезди! — рече завалено Харпър. Тя погледна към Спенсър. — Можеш ли да ни снимаш с телефона си?
— Добре — отвърна Спенсър. Тя натисна бутона за видеозаснемане на айфона си и започна да записва. С налудничав вид Харпър започна да сваля още пердета и да изтърбушва възглавничките на кожения диван.
— Да! — Дениъл, домакинът на петъчния купон, грабна парче плат и го уви като тога около голото си тяло — той също се беше включил в стриптийз парада. Последваха го още няколко момчета и всички замаршируваха наоколо, скандирайки „То-_га_! То-_га_! То-_га_!“ Когато минаваха покрай нея, Спенсър зърна някакво момче с дълга кестенява коса. Това Финиъс ли беше? Не го беше виждала след курсовете по право в Пен предишната година. Но докато примига няколко пъти, той бе изчезнал, сякаш изобщо не бе съществувал. Спенсър притисна длани към слепоочията си и бавно ги разтърка.
Толкова беше надрусана.
Обърна се към Харпър. Момичето очевидно се беше отегчило от съсипването на завесите и сега лежеше на килима, вдигнало краката си във въздуха.
— Чувствам се толкова… жива — пропя тя. После погледна към Спенсър. — Хей. Трябва да ти кажа нещо. Нали познаваш онова момче Рейф — Рифър? Той си пада по теб.
Спенсър изстена.
— Какъв смотаняк. Как изобщо е влязъл в Принстън? Да не е някакво наследство?
Харпър се ококори.
— Не знаеш ли?
— Какво да знам?
Харпър притисна пръсти към устните си и се изкикоти.
— Спенсър, Рифър е абсолютен гений! Като Айнщайн.
Спенсър се подсмихна.
— Едва ли.
— Не, сериозно говоря. — Внезапно лицето на Харпър придоби напълно трезво изражение. — Получава пълна стипендия. Изобретил е някакъв химически процес, който изключително евтино превръща растенията във възобновяема енергия. Получил е Стипендията на Макартър.
Спенсър изсумтя.
— Ъ-ъ-ъ… за един и същ човек ли говорим?
Лицето на Харпър продължаваше да е сериозно. Спенсър се облегна на лакти и се замисли. Рифър беше… умен? Абсурдно умен? Спомни си какво й беше казал предишния ден в къщата си. „Не съди книгата по корицата.“ Тя започна да се смее. Смехът й бързо премина в кикот и по лицето й потекоха яростни сълзи, докато накрая почти не можеше да диша.