Харпър също се разсмя.
— Какво е толкова смешно?
Спенсър поклати глава, без самата тя да е съвсем сигурна.
— Мисля, че изядох твърде много сладкиш с трева. Главата ми се върти.
Харпър се намръщи.
— Сладкиш с трева? Къде са?
Челюстните мускули на Спенсър омекнаха. Тя внимателно изгледа Харпър, чудейки се дали това също не е халюцинация.
— В сладките, които донесох, забърках марихуана — каза тя с тон, който намекваше „не е ли очевидно“.
Устните на Харпър се окръглиха в едно О.
— Стига бе — прошепна тя и плесна Спенсър по ръката. — Това е най-страхотната идея! — Тя се разсмя искрено. — Нищо чудно, че ми е толкова замаяно! А аз си мислех, че някой е сипал абсент в пунша!
Спенсър се изсмя нервно.
— Е, не е задължително да са точно моите сладкиши, нали? — Все пак Харпър бе опитвала и останалите ястия. Кой знае какво са забъркали в тях.
Но щом забеляза обърканото изражение на лицето на Харпър, светът й се преобърна наопаки. Може би в никое от останалите ястия не бяха слагани незаконни субстанции. Ами ако точно нейните сладкиши бяха подлудили всички?
Тя огледа стаята. В ъгъла едно момиче слагаше нещо лепкаво и шоколадово в устата на друго. Две момчета до прозореца се тъпчеха със сладки с такава стръв, сякаш това беше последното им ядене. Сладкишите бяха навсякъде. В чиниите по малките масички, в ръцете на хората, които отпиваха от чашите с пунш, по бузите, под ноктите и по килима. На масичката за кафе лежеше полупразен поднос. Друг се поклащаше върху радиатора. Спенсър надникна в кухнята. Тавите от сладкишите все още бяха там, но изпразнени до шушка.
Дали някой друг беше донесъл сладкиши или тя бе донесла пет вместо три? Главата й беше толкова замаяна, че не можеше да мисли трезво.
Кожата й настръхна. Харпър изглеждаше впечатлена от номера с подправения с марихуана сладкиш. Но едно беше нейните сладкиши да са просто едно от многото незаконни ястия на партито, а съвсем друго да са единственото, което подлудява всички.
Спенсър имаше усещането, че стените се приближават към нея.
— Ей сега се връщам — промърмори тя на Харпър и се надигна от дивана. Заобиколи група студенти, които правеха снежни ангели на килима и двама младежи, които се дуелираха с антични мечове, свалени от поставките им на стената, и грабна палтото си от купчината дрехи до кухнята. Пред себе си видя тежката врата, която водеше към задния двор. Излезе през нея и се озова сред хапливия зимен въздух. За нейна голяма изненада между клоните на дърветата се процеждаше само една тънка ивица слънчева светлина. От пристигането й сигурно бяха минали часове.
Спенсър пристъпи по верандата, поемайки си дълбоко въздух.
На хоризонта се очертаваха университетските сгради. Един грамаден билборд прорязваше небето; на него имаше картина с новородено и надпис: ИЗБЕРЕТЕ БОЛНИЦА ПРИНСТЪН ЗА СВОИТЕ НАЙ-ЦЕННИ МИГОВЕ.
Това накара Спенсър да се сети за деня, в който се беше срещнала с Емили в болницата за нейното секцио. Когато пристигна там, все още объркана от новината, Ариа и Хана стояха от двете й страни.
Спенсър зяпна изненадано издутия корем на Емили. Пулсът й се ускори, когато видя очертанията на бебето на монитора до леглото на Емили. Всичко това се случваше наистина.
— Емили? — Една сестра надникна през вратата. — Готови са за теб. Време е да родиш бебето си.
Никой не ги попита дали искат да присъстват на раждането. Те облякоха сини престилки и последваха носилката до операционната. Емили беше ужасно изплашена, но трите непрекъснато я държаха за ръцете, като не спираха да повтарят колко е силна и смела. Спенсър не се осмели да надникне зад завесата и да наблюдава самата операция, но само след минути хирургът подсвирна доволно.
— Здраво момиченце!
Лекарят повдигна мъничкото, идеално оформено създание над завесата. Тя имаше червена, набръчкана кожа, мънички, затворени очички и голяма крещяща уста. От очите им потекоха сълзи. Беше едновременно невероятно и тъжно. Те стиснаха силно ръцете на Емили, изпълнени с благодарност, че им е дадена възможността да споделят това с нея.
За щастие, нямаше нужда бебето да остава в болницата, което означаваше, че момичетата могат да изпълнят плановете си да измъкнат майката и детето оттам още същата нощ. В полунощ, когато се сменяха сестрите, те помогнаха на Емили да стане от леглото и да се преоблече. После облякоха и бебето колкото се може по-тихо, и излязоха на пръсти от стаята й. В родилното отделение беше тихо и не се виждаше никой. Сестрите се грижеха за новородените в яслата.