Вратата се затвори зад гърба й и Спенсър отново остана сама.
Тя се размърда и се убеди, че краката й не са завързани към леглото, както в съня й. Как се бяха озовали в нея всички тези други наркотици? И то не само в нейната кръв, а и на още други двайсет и шест души?
Спенсър затвори очи и си спомни ексцентричната невъздържаност, която се беше развихрила на потлъка. Колко много студенти се бяха отделили на двойки и се бяха качили на втория етаж. Отлични ученици бяха съблекли дрехите си и търчаха голи из къщата. Харпър бе започнала да троши всичко наред и други я последваха. Дори Спенсър бе вършила неща, които обикновено не би направила. Всичко преживяно беше… смахнато. Странно.
— О, Господи — рече тя, внезапно припомняйки си нещо. Възможно ли бе всичко да е от сладкиша? Тя беше яла само от него. Спомни си как Рифър й даде огромната туфа трева с твърдението, че е наистина мека и идеална за печене. После й се усмихна простодушно и напълно откровено, и след това изрече всички онези неща за „Айви“. Може би това бе неговата представа за гражданско неподчинение. Отмъщаваше си на всички старомодни институции заради това, че са толкова консервативни, досадни и придирчиви.
Спенсър се извърна настрани, взе телефона си от масичката и набра номера на Рифър. Той иззвъня няколко пъти, след което Рифър вдигна и изрече едно предпазливо „ало“.
— Едва не ни уби — изръмжа тя.
— Ъ-ъ-ъ… моля? — чу се отсреща.
— Всички сме в болницата заради теб! Наистина ли мразиш „Айви“ толкова много?
Линията утихна за миг.
— За какво говориш? — Рифър звучеше объркано.
— Говоря за ЛСД-то и риталина, които бяха в меката ти трева — процеди през зъби Спенсър, забелязвайки на монитора, че пулсът й се ускорява. — Подправил си я, за да ни прецакаш, нали?
— Леле, леле, леле — прекъсна я Рифър. — Аз не правя такива неща. Особено с моята трева. Дадох ти най-лекото нещо, с което разполагам, Спенсър. Кълна се.
Спенсър се намръщи. Рифър изглеждаше обиден от обвинението. Истината ли казваше? Възможно ли бе някой да си беше поиграл със сладкиша? Всичката храна на купона беше извадена на масата — щеше да е доста трудно някой да инжектира различни отрови в сладкишите. А след като ги приготви предишната вечер, Спенсър не беше изпускала марихуаната или сладките от погледа си.
Очите й се разшириха. Всъщност ги беше изпуснала от поглед — беше заспала, докато се печаха. Възможно ли бе някой да се е промъкнал в мотела и да е саботирал сладките й? Освен това на партито имаше повече тави, отколкото си спомняше, че е занесла — дали някой не беше вкарал други сладки, които бе представил за нейни?
— Спенсър? — разнесе се гласът на Рифър от телефона й.
— Хм, ще ти се обадя пак — изграчи тя и прекъсна.
Внезапно в стаята стана толкова студено, че кожата й настръхна. Телефонът, който все още държеше в ръката си, изпиука. Тя погледна екрана. Пулсът й отново се ускори. „Имате ново съобщение от непознат номер.“
Кофти пътуване, а? Така става, когато не наглеждаш ястията за потлъка.
27.
Досието на шпионина
— Сигурен ли си, че не можем да помогнем с нещо? — попита Хана баща си, докато той връзваше вратовръзката си във фоайето на Гемоложкия музей на Холис, където щеше да се проведе балът. Той представляваше огромна, красива сграда с мраморни подове, облицовани с мозайка стени и безброй витрини, пълни с безценни диаманти, рубини, сапфири, смарагди, метеорити и кристали. Залата бе великолепна и безупречна, двайсетината маси, разположени в нея, бяха застлани с бели ленени покривки, навсякъде имаше вази с букети, а отделената за аукциона част включваше яйце на Фаберже, самурено палто на Луи Вюитон и тримесечна обиколка на света с яхта.
— Да, Том, моля те, позволи ни да направим нещо. — Кейт, облечена с рокля в патладжанен цвят и черни велурени обувки, също започна да се кипри пред огледалото.
Господин Мерин се усмихна на момичетата.
— Вие двете направихте достатъчно. — Той се замисли за миг и вдигна показалец. — Можете да осигурите малко развлечения на госпожа Ригс. Едно време непрекъснато идваше тук, нали, Хана? Можеш да й покажеш изложбите.
Хана потисна гримасата си. Вярно, че в шести клас обичаше да идва тук с Али, но да се прави на екскурзовод пред Гейл беше последното нещо, с което би поискала да се занимава. Но така щеше да й се разкрие възможност да открадне телефона на Гейл и да докаже, че тя е А. Особено сега, когато се бяха появили нови причини да го направи — Спенсър й се беше обадила по пътя за насам и беше казала на Хана, че е в болница — А. беше дрогирал нея и куп други хора в Принстън, и ако успееха да докажат, че Гейл е А. и че тя е натъпкала сладките с дрога, щяха да я премахнат за дълго време от пътя си.