— Добре. Оръжието е регистрирано на името на Гейл Ригс. Според архива пистолетът не е бил откраднат… Който и да е стрелял, трябва да го е взел от къщата й.
Ченгето, което държеше Ариа, посочи с палец към тъмнината.
— Айзък ви е видял да влизате в къщата. Съвпадение ли е било?
— Да — отвърна Ариа със слаб глас. — Бил е някой друг.
Лаури погледна към лежащото на земята тяло на Гейл, което вече бе покрито с чаршаф.
— Ще проверим оръжието за отпечатъци. Резултатът може да отнеме няколко часа. — Той погледна момичетата. — А дотогава вие четирите оставате с нас.
32.
Време за изповед
Последният път, когато Спенсър влезе в полицейското управление на Роузууд, беше преди година — Дарън Уайлдън отведе нея и приятелките й там, защото полицаите смятаха, че момичетата са помогнали на Иън Томас да избяга от затвора, а също така са били съучастнички в убийството на Али. Оттогава участъкът се беше променил, боята беше подновена, имаше нови прозорци, една от онези модерни кафемашини, които предлагаха също така капучино и горещ шоколад, и сравнително по-приятна стая за разпити. Вместо очуканата и одраскана с графити дървена маса сега имаше лъскава нова от метал.
Не, че това караше Спенсър да се чувства по-комфортно.
Тя и приятелките й седяха мълчаливо около масата. Хана не спираше да си гризе ноктите, които бяха изцапани с мастилото за вземане на отпечатъци. Ариа не спираше да плаче и гримът се беше размазал по бузите й. Емили бе засмукала устната си толкова силно, че тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изчезне. Спенсър скочи от мястото си и закрачи из стаята, неспособна да изтърпи разяждащото чувство в стомаха си.
Какво щеше да стане, ако ги обвинят за убийството на Гейл? Ами ако ги хвърлеха в затвора до живот?
Тя спря да крачи.
— Момичета, може би трябва да им кажем, че А. ни накара да отидем в къщата на Гейл. И без това сигурно пак ще ни разпитват.
Ариа се ококори.
— Знаеш, че не можем да го направим. А. ще ни издаде.
Спенсър отново седна на стола си.
— Ами ако А. е убил Гейл?
Хана се намръщи.
— Но аз си мислех, че Гейл е А.
— Наистина ли? — Спенсър я зяпна. — След всичко, на което станахме свидетелки?
— Малко вероятно. — Емили облегна лактите си на масата. — Ами ако А. е планирал всичко това от самото начало? Да ни примами на Мокингбърд драйв и всичко останало? Може би в къщата й е нямало никакво бебе. Може да е било просто запис.
Ариа трепна.
— Но защо му е на А. да убива Гейл?
— За да натопи нас, може би. — Спенсър се замисли за момент. — А може и да е искал пръв да се добере до нас, но Гейл да му се е изпречила на пътя. Тя не трябваше ли да присъства на бала?
Тя затвори очи и си спомни онези ужасяващи секунди, когато колата й влезе в алеята. Пред нея притича една фигура и бързо се шмугна в гората. Беше облечена изцяло в черно и беше захлупила качулка на главата си — Спенсър не можа да различи дали е момче или момиче.
Хана се прокашля.
— Но Гейл е майка на Табита. Тя искаше да открадне Вайълет. Била е в Принстън едновременно със Спенсър, намеси се в кампанията на баща ми, заплаши ме по време на състезанието. Напълно нормално е да я помисля за А.
— Съгласна съм — рече Ариа.
— Защо тогава Гейл е мъртва? — попита настоятелно Спенсър.
Вратата се отвори и всички подскочиха на местата си. В стаята влезе Лаури и им махна с ръка да станат. Лицето му изглеждаше изтощено и той държеше чаша с димящо кафе.
— И така, никой от отпечатъците на пистолета не съвпада с вашите.
Спенсър рязко се изправи.
— Тогава чии отпечатъци са били там?
— На госпожа Ригс. — Лаури отпи от кафето си. — Както и едни други, които не са в нашата база данни. Може да са на съпруга й. Той току-що се прибра от Ню Йорк и аз искам всички да си поговорим.
Спенсър се спогледа ужасено с останалите. Съпругът на Гейл беше баща на Табита.
Преди да успеят да кажат нещо, в стаята влезе слаб мъж. Спенсър веднага го разпозна от новинарските емисии за Табита, опечаленият баща, който би направил всичко, за да си върне дъщерята. Очите му бяха зачервени и той изглеждаше така, сякаш е бил ударен от гръм. Тя изправи рамене, ужасена, че той може би знае какво са сторили с дъщеря му, но господин Кларк като че ли беше твърде замаян, за да ги забележи.